Момчешки живот

— Къде е дядо ти? — попита ме баба.

Сигурно съм направил болезнена гримаса, понеже след няколко секунди размисъл тя сама отговори на въпроса си:

— Пак се е забъркал в някоя щуротия. Ъхъ. Точно това е направил!

— Кутията със солта се скъса — казах на баба и й показах шепа сол, а косата ми беше мокра от пот.

— Ще вземем нова кутия. Това, което е в джобовете ти, ще запазим за Джейбърд.

Бях в неведение за това, но през следващата седмица всяко едно ядене, което дядо сядаше да хапне, се оказваше така добре посолено, че устата му се изприщваше и солта скърцаше между зъбите му.

— Искате ли да влезете за чаша студена лимонада, доктор Париш?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в кабинета — лицето на доктора се замъгли, притесненията му си проправяха път. — Госпожо Макенсън, познавахте ли Селма Невил?

— Да, познавам я. Не съм я виждала от около месец обаче.

— Тъкмо от нейната къща идвам — каза д-р Париш. — Знаете, че тя се бореше с рака през последната година…

— Не, нищо подобно!

— Е, тя се сражаваше смело, но почина преди около два часа. Искаше да умре у дома, вместо в болница.

— Мили Боже, не знаех дори, че Селма е болна!

— Тя не искаше да се шуми около случая. Никога няма да разбера как успя да издържи да преподава последната година!

Осени ме, че те говорят за г-жа Невил. Моята г-жа Невил. Учителката, която ми бе казала, че трябва да участвам в състезанието за кратък разказ тази година. „Сбогом!“, бе казала тя, когато напусках стаята й в онзи първи летен ден. Не „Ще се видим догодина“ или „До септември!“ а твърдо и окончателно „Сбогом!“ Седнала на бюрото си под слънчевите лъчи, тя сигурно е знаела, че умира и че през септември за нея няма да има нов клас ухилени малки маймунки.

— Реших, че е редно да знаете — додаде д-р Париш. Докосна рамото ми с ръката, която преди два часа бе дръпнала чаршафа над лицето на г-жа Невил. — Пази се, Кори!

Той се обърна и тръгна към понтиака си, а ние с баба го гледахме как се отдалечава.

Чак по-късно Дърдоркото се прибра у дома. Имаше изражението на човек, чийто последен приятел го е изритал отзад и чийто последен Вашингтон92 се е смял, докато се е гмуркал в джоба на друг човек. Дядо се опита да го раздава ядосан, защото „съм избягал и съм му изкарал ангелите“, но преди да успее да се разпали повечко, баба Сара дерайлира влакчето му със зададения съвсем кротко въпрос къде й е сладоледената сол. В крайна сметка Дърдоркото свърши седнал самичък на верандата в сгъстяващия се здрач, около него се вихреха мушици, а лицето му бе удължено и мрачно, и настроението — скапано като омекналото му парченце. Донякъде го съжалявах, честно казано, но Дърдоркото не беше човек, способен да понесе съчувствие. Дори една мила дума от моя страна щеше да го накара да ми се зъби и присмива. Дядо никога не се извиняваше, той никога не грешеше. Ето защо си нямаше и истински спътници, и заради това седеше сам на верандата в компанията на глупави лъскави насекоми, които се вихреха около него като древните му спомени за хубави фермерски щерки.