Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Песента на Кирал ще ни води — отвърна той. — Тя говори с благословията на малесата, а знам, че ти вярваш на нейната дума.
— Вярвам на малесата, че ще действа единствено в интерес на лонаките. Ако ѝ е било изгодно да ни прати за зелен хайвер, не се съмнявам, че би го направила. — Мръщенето ѝ се смекчи, тя посегна към един лист на писалището и го вдигна към светлината. Той позна, че е дело на Алорнис — линиите бяха твърде прецизни и съвършени за нечия друга ръка, — но нарисуваното беше нещо ново, някаква полукръгла форма, състояща се от сложно преплетени прави линии.
— Сестра ти предлага радикално отклонение от традиционните методи на корабостроенето — каза Лирна. — Вътрешен корпус от свързани къси греди, които образуват крива — по същество практическо приложение на идеята на Лервиал за допирателните дъги, макар тя да твърди, че никога не я е чела. Ако възприемем подхода ѝ, можем да впрегнем неумели ръце в изработката на хиляди прави греди, като по този начин си спестим месеци квалифициран труд.
— Тогава защо не го направим?
— Защото никога досега не е правено. Никой кораб не е бил строен на такъв принцип. А също така, доколкото си спомням от историческите книги, които съм чела, никой изследовател не е прекосил успешно ледените полета дори в разгара на лятото.
— Кирал вярва на песента си, а аз вярвам на нея.
— Толкова ли е важен този Ерлин?
— Мисля, че да. Човек, живял толкова дълго, ще притежава знание далеч по-ценно от всичко в свитъците на Харлик. А легендата твърди, че Отвъдното му е било отказано, което може би означава, че го е зърнал, също като мен. Но е възможно да е видял повече.
Челото на Лирна се сбърчи отново в опит да си спомни.
— Веднъж Арендил ми разказа история за Керлис. Твърдеше, че чичо му го бил срещнал преди години. Каза, че бил прокълнат да живее вечно, защото отказал да се слее с Покойните. Затова прекарвал безкрайните си дни, бродейки по земята в търсене на онзи, който би могъл да го убие — човек, роден сред Надарените. — Тя въздъхна и се засмя уморено. — Всичко това са само приказки, Вейлин. Не можеш да очакваш от мен да одобря такъв курс на действие, да пратя Военачалника си да умре в замръзналата пустош въз основа на една легенда.
— И двамата сме научили на свой гръб, че не всички легенди са лишени от истина. — Той се изпъна и си пое дъх, за да заговори официално, но тя вдигна ръка да го спре.
— Спести ми предложението си за оставка, моля те. Аз може да командвам всяка друга жива душа в това кралство, но няма да се преструвам, че командвам теб.
— Благодаря ви, ваше величество. Предлагам граф Марвен да бъде назначен за Военачалник на мое място.
— Добре. Колко войници ще вземеш?
— Николко. Само аз и Кирал.
Тя поклати глава.
— Това е неприемливо. Надарените от Пределите и ротата на капитан Орвен ще те придружат.
— Жената на Орвен носи дете. Няма да поискам от него да поеме такъв риск…
— Аз обаче ще поискам. Орвен е войник и знае дълга си, независимо дали му харесва, или не.
Той видя неумолимата ѝ физиономия и кимна.
— Както желаете, ваше величество. А другият въпрос, за който говорихме?
Ръцете ѝ трепнаха върху бюрото и лицето ѝ се вкамени още повече.
— Искаш много от мен, Вейлин.
— Той не е бил виновен…
— Знам. Но гледката на убийството на брат ми не помръква лесно.
— Ако търсиш наказание, мисля, че предложението ми ще го осигури в предостатъчна мяра.
Тя срещна погледа му и бледите линии на челото ѝ се откроиха в светлината на огъня, а гласът ѝ бе равен и уверен.
— Търся само едно, милорд: сигурно бъдеще за това кралство. Ще пратя брат ти през океана като предвестник на моето идване, но не искай от мен да простя. Намирам, че подобна постъпка вече не ми е по силите…
„Ако Янус беше постигнал своето, сега щяхме да сме женени“, помисли Вейлин. Беше се отделил от другите, за да се качи на върха на кулата, и сега стоеше там, увил плътно плаща около себе си, а дъхът му излизаше на облачета, докато се взираше в злокобния мрак оттатък прохода. „Дали децата ни щяха да са красиви, или ужасни? Или и двете, като нея?“
Вятърът, брулещ кулата, смени леко посоката си и до ноздрите му достигна слаба миризма: смесица от пот и дим от изгорели дърва.
— Зная, че си тук — каза Вейлин, без да се обръща.
Лоркан нададе горчив смях и изникна до него. Рошавата му коса падаше над бледото му като скреж лице.