Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Задънена улица. Продължих да разпитвам Педро Рамос, но не можах да измъкна нищо друго от него. Следата на Жорж Пелтие се губеше по кейовете на Руан. Като помислиш, не бе далеч от Диеп и от семейство Витрал. Ама каква ли връзка имаше с тях? Несъмнено – никаква.
През следващите месеци смених територията. Тръгнах да обикалям панаирите. С въртележките и всичките им щуротии! На Назим това много му харесваше. Дори повече от измета на обществото. Понякога ходеха по панаирите с Айля, най-вече през уикендите. Обикаляха всички атракции. А баба Карвил плащаше – и влакчето на ужасите, и американското влакче, и захаросаните ябълки... Отне ни сума време, преди да научим нещо ново. Години...
От време на време се връщах за малко в Диеп, за да се посъвзема.
38
2 октомври 1998 г., 16 часът и 19 минути
– Казвам ти, че е сватба!
Малките ръце на Жудит се вкопчиха в решетката, която ограждаше двора на детската градина.
– Не, глупаче! Не е сватба! Виждаш, че всички носят черни дрехи. Значи някой е умрял...
Шествието бавно се отдалечаваше по улицата. Жудит не вярваше много на това, което ѝ казваше приятелката ѝ Сара. Сара постоянно разправяше какви ли не истории, за да е интересна. Щом хората бяха добре облечени и вървяха по улицата в редица, сякаш отиваха да обядват в столовата, и щом, когато излизаха от църквата, биеха камбани, значи имаше сватба! Тя добре знаеше това. Вече бе виждала сватби. Поне две. Плюс останалите, които бе твърде малка, за да помни.
– Не ти вярвам, Сара!
Сара толкова се ядоса, че разтърси оградата.
– Казвам ти, че някой е умрял! Ще го сложат в дупка! Така направиха с баба ми!
– Не ти вярвам!
– Добре. Ами тогава къде е младоженката?
– Изпуснали сме я. Минала е вече!
– Глупости! Днес е петък! Човек не се жени в ден, когато се учи. Но когато е умрял, е различно. Не може да си избере деня!
Жудит трябваше да признае, че приятелката ѝ е права. А Сара продължаваше да упорства:
– А и когато има сватба, хората не са толкова стари. Виждаш, нали, че тук всички са стари.
– Не, не всички!
– Напротив…
– Не! Виж там! Госпожо! Госпожо!
Лили внезапно излезе от унеса си. С изненада видя две прекрасни малки момиченца на по пет годинки, увити във вълнени палта с ярки цветове, и коси, скрити в две перуански шапки.
– Госпожо, госпожо, това сватба ли е, или някой е умрял?
Лили неволно се усмихна. Намираше за смущаващ контраста между радостните викове от детската градина и мълчанието, което цареше сред погребалния кортеж на това незнайно чие погребение. Лили клекна, за да е на височината на момиченцата.
– Погребение е – каза тя нежно.
– Ето на! Видя ли! – тържествуващо каза Сара.
Жудит се намръщи. Три други момиченца дойдоха и се лепнаха на оградата. Лили се превърна в атракцията на класа, все едно че беше пони в зоологическа градина.
– Коя е умрялата? – продължи Сара.
– Не я познавам – отвърна Лили. – Просто минавах. Не съм от семейството. Идвам от ей онази голяма бяла сграда и трябва да се връщам там.
– Ами, след като не си я познавала, тогава защо си тъжна? – настойчиво попита Жудит.
Лили не успя да скрие изненадата си. Тя приближи още лицето си към момиченцето. Мънички лунички красяха зачервените му бузки.
– Защо мислиш, че съм тъжна?
– Ами очите ти са зачервени. Трябва да си много, много тъжен, за да предпочетеш едно погребение, вместо да ходиш по магазините. Или... знам ли, да си играеш в някой парк, или да идеш на кино...
Петнадесет чифта очи, които едва се виждаха от шапчиците, качулките и шаловете, изучаваха Лили.
– Отгатна – каза Лили, като се наведе над ухото на Жудит, – но не казвай на никого! Впрочем, ти как се казваш?
– Жудит. Жудит Потие. И съм в голямата група на градината... А ти как се казваш?
– Не зная.
Жудит си прехапа устните, сякаш току-що бе задала неудобен въпрос. За миг се замисли. Без съмнение за първи път срещаше човек, който си няма име. Опита се да се усмихне на непознатата. Така правеше и когато се опитваше да сдобри две приятелки, които все се караха.
– Затова ли си тъжна?
39
2 oктомври 1998 г., 16 часът и 39 минути
Влакът спря във Вернон. Марк видя как слезлите пътници се отдалечават по перона. Никой не ги чакаше. Нямаше радостни викове или вълнуващи прегръдки. Просто няколко десетки работници, които бързаха да се приберат по домовете си. Когато влакът потегли, перонът бе опустял. Само колите от паркинга от другата страна на релсите задръстваха изхода. Слънцето все още не бе съвсем изчезнало зад ниските хребети покрай Сена. Марк искаше да чете спокойно дневника на Гран-Дюк, който в момента лежеше върху сивата масичка, без светлината да му блести в очите, и затова дръпна пердето.