Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Какво да търся тук? — пита тя.
— Това е карта на ЮДК за цялата брегова линия и теченията в тази област. Но това, което търсим… Аха! — Зигне сочи една извивка между хилядите тънки сини чертички на няколко мили югозападно от Воортяштан. — Ето го.
Малагеш се взира.
— Там няма нищо.
— Знам. Но е там.
— Островът на паметта?
— Да. Той съществува. Това е мястото.
— А защо не е отбелязан на картата?
— Защото го изтрих.
Малагеш и Зигруд се обръщат към нея и я гледат втренчено.
— На някои места не си струва да се ходи — тихо обяснява Зигне. — Някои места е по-добре да бъдат забравени. И това място е от тях.
— Какво представлява? — пита Зигруд. — Какво има там?
— Той е в ивица от островчета. Последният и най-големият. Там планинците извършваха… обред на зрелостта за порасналите момчета и момичета. Водеха децата надолу към реката и покрай нея стигаха до морето, където чакаха лодки. Оттам отплавахме на югозапад близо до брега, провирахме се между островчетата и стигахме до него. — Зигне се е навъсила. — Наричат го Зъба. На върха има развалина — древен градеж от метал и зъби. Според мълвата там живеел мъж, някакъв старец, който помнел всичко — пазител на паметта, с други думи, но аз си мислех, че е само сказание, мит. Не видяхме никого там и май не се очакваше да видим. Тогава си представях, че някога това е било средище на Божественото и е имало особено предназначение, което е било забравено. Но планинците, които тачат обичаите си, все се връщаха там, за да спазят дадения обет. Тези острови са… много особени.
— Какво правеха там? — пита Зигруд. — Планинците имам предвид?
Зигне свива устни и вади цигара.
— Ами… злини.
Малагеш се прокашля.
— Значи Чоудри е отишла там, така ли? А аз как да отида? Не ме бива в мореплаването и съм адски сигурна, че не мога да стигна с плуване.
— Не е нужно да те бива в мореплаването — казва Зигне и пали цигарата. — Защото мен ме бива.
Бьорк се изкачва по калната пътека към фара на ЮДК, укрепеният бряг остава вляво от него. Все казват, че пътеката скоро ще бъде настлана с камък и че наоколо ще бъде като парк, достоен за посолство — това щяло да е първото впечатление за постиженията на компанията, преди идващите от цял свят хора да навлязат срещу течението на Солда. Но засега мястото (както всичко останало във Воортяштан, ако питат Бьорк) е подгизнало и покрито с кал на лепкави бучки.
Чува зад себе си подвикване и се обръща тромаво, тежката чамова кутия се измества надолу в ръцете му. Мръщи се, когато вижда кой подтичва към него.
— А, Оскарсон — мърмори сърдито под нос. — Точно това мръсно псе ли трябваше да ми се изтърси на главата…
— Бьорк! — фучи младият дрейлинг, щом го догонва. — Що за адска приумица да се домъкнеш тук? Защо не си на пост при портала?
Бьорк гледа начумерено Якоб Оскарсон, който е с петнайсетина години по-млад, но стои няколко стъпала над него в йерархията. Не забравя нито за миг слуховете, че Оскарсон е син на един от градските старейшини, който помогнал за прогонването на пиратите и така изиграл много важна роля в основаването на Обединените дрейлингски държави. Но не забравя нито за миг и другите слухове — бащата на Оскарсон си имал вземане-даване с пиратите и се отметнал от тях в последния момент, когато видял какво им се пише. Каквато и да е истината, бащата на Оскарсон е успял с власт и връзки да настани сина си на добър пост в ЮДК въпреки пълната му липса на опит в строителството или мореплаването, а и на каквито и да било лични достойнства.
— Има пратка за генерал Малагеш… — намусено отговаря Бьорк и добавя неохотно: — господине.
— Пратка ли? — Оскарсон хапе разсеяно ноктите си. — Твърде необичайно. Провери ли я?
— Разбира се, че я проверих, господине. Меч е.
— Меч?! — блещи се Оскарсон. — И кой изпраща меч на генерал Малагеш?
— От крепостта е. — Бьорк свива рамене. — Затова не задавах излишни въпроси, знам си мястото.
Оскарсон се почесва замислено по брадичката.
— Някакъв особен меч от крепостта за генерала… Я слушай, Бьорк, може би аз трябва да занеса пратката. Подхожда повече на човек с моя ранг, нали?
Бьорк се вторачва в една улична лампа на четири стъпки вдясно от Оскарсон, защото се опасява, че ако погледне лицето на тази нагла твар, не би сдържал юмрука си да се забие в него.
— Както желаете, господине. — Дава му кутията. — Тя каза да не докосваме меча.
— Коя?
— Пратеничката. Така ми каза. Да не го пипаме.
Оскарсон умува, вдига рамене, засмива се и слага кутията на каменния парапет.