Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Нека поне видя що за меч е това. — Вдига капака и също като Бьорк ахва от красотата на оръжието. — Еха-а… Каква чудесна изработка.
— Да — кисело се съгласява Бьорк.
— Но кой би могъл да се сражава с такъв меч? Човек сигурно едва може да го вдигне.
Оскарсон зяпа прехласнат огледалното острие. Има някаква промяна в очите му и Бьорк се досеща какво е намислил.
— Тя… тя наистина каза да не го пипаме, господине.
— Тя да не е заместник-началник на охраната? Да не е дори с по-висок пост? Може би главен директор на ЮДК?
— Н-не, господине.
— А ако заместник-началникът на охраната поставя сигурността на първо място и иска да вземе меча в ръце, за да провери дали не е опасен, това толкова лошо ли е?
На Бьорк му е ясно, че Оскарсон в момента нехае за сигурността: просто жадува да държи меча, да усети тежестта и мощта му.
— Ами аз…
— Не — отсича Оскарсон. — В това няма нищо лошо. Особено ако наоколо има разумен пазач, който не иска да бъде лишен от заплата.
Бьорк знае, че когато заплаши с уволнение, Оскарсон не си хаби думите напразно. Млъква и се извръща, а Оскарсон се подхилва.
— Винаги си прекалено сериозен, Бьорк. В това ти е проблемът. — Протяга ръка към меча. — Толкова сериозен, че никой не те понася…
Гласът му секва рязко, когато пръстите му докосват оръжието. Изглежда вцепенен.
— Ъ-ъ… Господине?
Оскарсон се е облещил, челюстта му е увиснала, очите му са празни.
— Господин Оскарсон? Добре ли сте?
Няма отговор. Чува се само гърлено сумтене.
— Господине, да доведа ли лекар?
Бьорк трепери, но не от страх — изведнъж става непоносимо мразовито, сякаш леден вятър е задухал по брега и се е промъкнал под дрехите му. Той поглежда меча и се вторачва стъписано в него.
Допреди секунди острието е показвало лицето на Оскарсон, отразявало е нахалството в очите на младежа. Но сега лицето няма прилика с човешко.
Изглежда като маска, може би изкована от метал, за да наподоби грубо някакъв лик с малки раздалечени очи, с нищожна издатина вместо нос. Чудати, дори чудовищни рога и бивни се подават зад маската като гнусен заместител на коса.
Бьорк се взира в лицето на Оскарсон. Същото си е въпреки безжизнения, не — направо мъртвешкия поглед. Но мечът показва онова уродливо същество вместо отражение.
Всякакви признаци на разум бавно изчезват от изражението на Оскарсон. От устата му се изтръгва проточено съскане. То придобива звучност и се превръща в ниско и силно бръмчене, което се разнася все по-гръмко. Този жужащ, трептящ звук като че ли не се засилва, а се забива в ушите на Бьорк и дори в цялото му тяло, отеква в стъпалата, в ръцете, в костите, а накрая и в самите камъни на парапета — безкрайно стенание, далеч надхвърлящо възможностите на човешки бели дробове.
— Господине, какво ви става? — пита припряно Бьорк. — Какво ви става?!
Оскарсон вдига глава към небето. Кървав поток шурва от очите, носа и устата му, стича се по тялото. Бьорк зяпа в ужас как кръвта се вие по раменете на Оскарсон, съсирва се, почернява, прелива в дъга от необикновени, гнусни цветове и сякаш почти се втвърдява. Пороят от кръв като че ли има своя воля и затваря Оскарсон в обвивка, превръща го в… нещо.
Бьорк крясва от непоносимата уплаха. Може би по инстинкт или пък заради дълго потисканата си омраза към Оскарсон той се хвърля напред и го тласка, запраща го с гърба напред над парапета в чернеещите води. Оскарсон все така е стиснал невероятно тежкия меч.
Чува се плясък. Бьорк се взира в ръцете си, оплескани с тъмна кръв. С див вопъл се втурва към най-близкия пост на охраната.
— Я почакай — казва Малагеш.
— Да — настръхва и Зигруд. — Я почакай!
Зигне вдига ръце в жест на учителка, която настоява за тишина.
— Обмислих възраженията ви. Ти — обръща се към Малагеш — не ме искаш, защото ми нямаш доверие. Аз обаче май познавам най-добре брега, защото вече ми се струва, че цял живот съм разглеждала тези карти. Освен това съм ходила на острова. А ти — казва на баща си — не искаш да отида там, защото смяташ, че е опасно. Искаш ти да го направиш, защото си свикнал да се излагаш на опасности и дори предпочиташ да вършиш тези дръзки щуротии вместо да правиш каквото е необходимо — да останеш тук, за да насърчаваш тези хиляда дрейлинги, които се трудят денем и нощем, за да крепят икономиката на нашата страна. Аз обаче видях какво огромно въодушевление предизвика твоята поява и няма да позволя то да изчезне. Мястото ти е тук — с хората, които работят за тебе. В световната схема — Зигне скърца със зъби и сякаш изстисква следващите думи от някакво зло кътче в себе си — аз съм по-маловажна от тебе.