Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Какво ти става? Реши, че вече можеш да понесеш малко вино?
— През последните дни установих, че мога да понеса повече, отколкото съм предполагала.
Какво значеше това? Него ли имаше предвид?
О, на кого му пука?
— Да ни върви! — каза той и вдигна чаша. Тя само се взираше в него, докато не ѝ показа да направи същото. Мерик чукна чаша в нейната и погълна голяма част от съдържанието ѝ. Каира погледна пълната си чаша с известно безпокойство и я изпразни на екс. Мерик вече наливаше отново, когато тя се смръщи от вкуса. Е, трябваше да се признае, че не е от най-хубавата реколта, но не беше и чак толкова лошо.
— Истината ли ми каза? — попита тя, след като изпиха още по едно. — Че и ти се чувстваш така?
— Да се чувствам така? За работата ли? Ами предполагам. Защо, ти как се чувстваш?
Тя се замисли усилено за нещо.
— Сякаш ме използват. Сякаш съм просто инструмент, който друг използва, за да не си изцапа ръцете. И колкото повече ме употребяват, толкова по-мръсна ставам.
За така мълчалива жена това бяха доста приказки.
— Ами… много добре казано. Но най-добре да не мислим за това. Иначе ще се породят съмнения. Съмнението поражда колебание, а то може да те убие. Или по-лошо: може да убие мен.
— Всички ще умрем, Мерик Райдър.
— Мамка му, жено, стига си философствала. Имаме работа за вършене. Мрънкането няма да ни улесни. Не знам защо мелиш толкова за това. Ти можеш да се разкараш когато решиш. Мен са ме стиснали за топките.
Тя поклати глава.
— И мен ме държат. — Е, не за топките, надявам се. — И трябва да остана до края.
— Ами тогава — Мерик пак надигна чашата, — да пием за щастливия завършек.
Чукнаха чаши и ги пресушиха.
— А като стана дума за щастливи завършеци, трябва да се изпикая.
Той ѝ се усмихна чаровно и излезе зад кръчмата да изпразни мехура си, като се надяваше Каира да не последва съвета на Лютиче и да го остави сам.
Тридесет и три
Гледаше го как се отдалечава и чак когато излезе през задната врата на кръчмата, тя осъзна, че се усмихва.
Какво толкова харесваше у него? И преди беше общувала с мъже. Познаваше много мъже — търговците, които идваха в храма, войниците, които се обучаваха с Щитоноските, бедняци, старци и болни, които търсеха утеха при Дъщерите.
Но никога не беше срещала мъж като Мерик Райдър. Да, беше виждала хубави мъже, повечето арогантни копелета, които знаеха как изглеждат и се възползваха от това изцяло. Райдър обаче не беше такъв, в него имаше нещо друго, нещо повече от дар слово и омайна усмивка. Понякога в очите му се появяваше странен поглед, сякаш миналото го измъчваше… или настоящите му дела.
Така или иначе тя беше решена да не се поддава на чара му. Да, той казваше, че съжалява за стореното, и вероятно говореше искрено, но скоро щеше да дойде денят, в който щеше да се наложи да го убие. Ако се концентрираше прекалено върху привлекателните му качества, задачата щеше да я затрудни.
Тя огледа кръчмата, за да се разсее от тези мисли. Имаше доста клиенти, повечето мъже и момичетата, които прислужваха. Разговорите се сливаха в общо бучене. Тя чуваше част от тях — обичайните приказки и предположения, някои похотливи, други говореха със страх за бъдещето на града.
Тя отчаяно искаше да се върне в Храма на есента. Там приготовленията щяха да са в разгара си, щяха да се готвят за война. Ако кралят наистина беше победен, сигурно щеше да последва контраудар, преди хуртите да нахлуят в Свободните държави. Кой бе по-способен от Щитоноските да поведе подобна атака, да удари в сърцето на врага и да спре напредъка му?
Защо не я пуснаха да иде на бойното поле, когато ги помоли? Дори смъртта при Келбур Фен беше за предпочитане пред това, което я очакваше сега — прокудена в мизерията на града, изправена пред невъзможна задача.
Но трябваше да се справи. Това беше съдбата ѝ и тя щеше да я посрещне като истинска сестра на Ворена.
Каира вдигна чашата към устните си и отпи от горчиво-киселата течност, която минаваше за вино тук. В Храма на есента пиеха вино при церемонии или на пир, и то вино от най-хубавата реколта, не като тази помия. Това пак ѝ припомни какво беше изгубила, какво беше захвърлила, когато накара Върховния абат да плати за арогантността си.
Все пак ѝ беше трудно да се обвинява за това. Да, съсипа бъдещето си и се опозори, но той си го заслужаваше.
Тя въздъхна и се вгледа в чашата с вино. Въпреки че бе кисело, сигурно беше силно. Каира усети, че ѝ се замайва главата. Какво правеше тук? Защо стоеше с тези нещастници и пиеше тази гадост?
За един ужасен миг видя бъдещето си. Ами ако не успее да удовлетвори екзархата и майката игуменка? Ако никога не ѝ позволят да се върне в Храма на есента? Дали ще е обречена на живот в мизерията на този град? Дали ще е принудена да живее с немощните и покварените на Стийлхейвън до края на дните си? Да се отдава на безсмислено пиянство и похот…