Вестителят на бурята

— Не бъди глупак, Райдър. Още ни трябваш, за да надзираваш стоката и да прибереш парите. Защо реши, че си приключил?

Защото осъществих сделката от начало до край, при значителен риск за собствената ми персона.

— Ами… аз…

Палиен кимна на един от хората си и Мерик внезапно усети как нечии ръце го сграбчват за жакета. Нямаше време да протестира и едва успя да погледне към Каира, когато го повлякоха към ръба на покрива и го провесиха от него, а краката му трескаво затърсиха опора.

— Не спираш да се гърчиш, нали, Райдър? — попита Палиен, като отново се задълбочи в яденето. — Като червей на кука. Винаги търсиш път за бягство, винаги търсиш шанс да скочиш от коня, преди да е финиширал. Е, не може! — Изкрещя последните думи така силно, че едва не спука тъпанчетата на Мерик. — Нищо няма да приключи, докато ние не кажем. Ясно ли е?

— Да — отвърна Мерик възможно най-храбро. Сведе поглед и видя земята на три етажа по-долу. Зачуди се дали калта е достатъчно влажна и гъста, за да омекоти падането.

Съмняваше се.

— Добре. Тогава ще те оставя да довършиш приготовленията. Ще ти трябват ли хора за прибирането на парите?

Мерик поклати глава. Колкото по-малко от хората на Палиен се занимаваха с парите, толкова по-малък беше шансът за измяна. А този шанс така или иначе беше висок.

— Ние ще се справим. Боло е наясно с последствията, ако реши да ни прецака.

— Отлично — Палиен направи знак на един от хората си да го издърпа от покрива. — Тръгвай тогава. — И отново се зае с храната.

Мерик не мислеше да се застоява, за да не му се случи още нещо, затова тръгна към стълбите възможно най-бързо, но без да търчи като момиченце, видяло паяк.

Щом се озоваха на улицата, той не можа да сдържи яда си.

— Какво беше това, мамка му? „Не знаем дали е мъртъв.“ Не се противоречи така на Палиен. Да ни затрият ли искаш?

— Не можах да се сдържа. Този мъж…

— Този мъж има властта да ни види сметката. Ако поиска да си направи кефа с горката ни мъртва кралица, пак няма кой да го спре, затова си дръж устата затворена.

Тя сбърчи чело и за миг Мерик се зачуди дали не е прекалил, но Каира кимна. Знаеше, че си го изкара на нея заради напразните си надежди за освобождение.

— Знам как се чувстваш. Срам ме е, но ще трябва да се спогаждаме с хората, с които сме си легнали.

— Аз не…

— Това е просто метафора, Каира. Искам да кажа — мълчи и оцелявай — тя го изгледа безизразно. — В името на Арлор! Все едно говоря на дете.

Той се отдалечи, беше твърде бесен, за да продължи разговора, и му трябваше малко време насаме, но де такъв късмет. Тя крачеше със същото темпо и явно не схващаше намека.

Беше време за питие и никакво хленчене или шамари от страна на русокосата му, синеока съвест нямаше да го спрат.

Мерик влезе в кръчмата, като почти очакваше Каира да го сграбчи за ръката и да го върне обратно, но тя не го направи. Просто го последва вътре.

— Вино — нареди той на бара. А когато кръчмарят му наля една чаша, Мерик поиска бутилката. За негова изненада Каира също поиска чаша.