Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— В ареста ли? — повдига вежди той. — Госпожице Хемингуей, не ме ли чухте какво казвам? Свободна сте!
— Свободна ли?! — втрещявам се аз.
— Пускам ви само с предупреждение — кима той и събира бележките си.
Отнема ми една секунда, за да осъзная какво става, а после…
— О, много ви благодаря, полицай! — провиквам се щастливо. — Много, ама много ви благодаря! — Изпълнена с неизказана благодарност, аз скачам от стола си и преди да осъзная какво правя, се хвърлям на врата на този униформен, як мъж. Напълно слисан, полицай Маккрори се вцепенява и застава с разперени ръце като плашило.
— Божичко, извинявам се, аз просто… — Едва сега осъзнала, че прегръщам огромен полицай от нюйоркското полицейско управление, аз отскачам виновно. — Много съжалявам! Просто се разчувствах, та… — И очите отново започват да ме сърбят.
— Няма проблеми. Разбирам. Ясно ми е колко е трудно да скъсаш с някого — изрича той, вече доста по-тихо. — Моята съпруга ме напусна преди по-малко от година. — Протяга ръка към кутията с кърпичките, вади една и ми я подава.
— О, много съжалявам — изхълцвам тихичко и я поемам.
— Избяга с най-добрия ми приятел. Обаче все още е тук! — И удря по огромните си гърди с месестата си лапа. И неговите очи започват да блестят и той също се пресята за кърпичка. — Имам чувството, че навсякъде, където отида, я виждам.
— Да, това чувство ми е познато — подсмърквам съчувствено.
Той също подсмърча, издухва си шумно носа и отбелязва:
— Честно казано, ще ми се да я забравя.
— Аз също — кимвам, като си мисля за Нейт. — Имам предвид него, естествено.
Погледите ни се срещат в знак на солидарност. А после, опомняйки се, полицай Маккрори пъхва кърпичката в джоба си и избоботва:
— Имате ли на кого да се обадите, за да ви вземе оттук?
— Няма проблеми. Ще си хвана такси.
— За нищо на света няма да ви пусна да излезете оттук сама! — отсича той. Намигва ми и допълва: — Не искам да повторите тези тежки престъпления!
Сещам се за Робин. Тя е моят очевиден избор, обаче знам, че тази вечер е в групата си по рейки и обикновено закъснява. Миналата седмица например се прибра чак в малките часове на нощта, защото й разглеждали аурата и… Не, не мисля, че тя е най-подходящата и случая.
После идва Кейт. Поглеждам часовника. Наближава полунощ. Да, няма смисъл да мисля за Кейт. Тя вече със сигурност си е легнали с тапи в ушите, защото става всяка сутрин в пет, за да ходи на фитнес. Така че няма да бъде във възторг, ако сестричката й я събуди. А още по-малко, когато разбере, че съм в полицейски участък.
Продължавам да ровя в ума си. Магда? Магда е най-свободомислещият шеф, който съм имала, но има либералност и либералност. Да й се обадя посред нощ, за да й кажа, че съм задържана в полицията и да я помоля да дойде да ме вземе, надали може да се определи като добър ход за моята кариера.
Което ми оставя… Плъзгам курсора през телефонния си указател.
Адам.
Номерът му внезапно изскача пред очите ми. Въведох си го в телефона, след като той ми го изпрати по фейсбук. Вторачвам се за момент в него, обмисляйки ситуацията.
Добре де, той нали искаше да му се обадя?
Именно.
— Луси? Добре ли си?
Двайсет минути по-късно си съзерцавам невиждащо изтъркания под на полицейския участък, когато виждам как вратите на пожарния изход се отварят и вътре връхлита Адам. „Като рицар в блестящи доспехи“ — казвам си аз, само дето носи изтъркана тениска, бейзболна шапка и раздрани дънки. Отправя към мен поглед, изпълнен с огромна тревога, и сърцето ми се разтапя. Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя някого.
— Ами… добре — скачам от пластмасовия си стол, за да го посрещна. А после, незнайно защо, се дръпвам и допълвам смутено: — Всичко е наред.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че едно от любимите ти забавления е да се мотаеш по полицейските участъци посред нощ? — провиква се той и в очите му проблясват весели пламъчета.
— Че защо не? По телевизията нямаше нищо интересно! — отвръщам по достойнство.
Той се разсмива с глас, накланя глава и ме оглежда изпод козирката на шапката си, после тихо добавя:
— Сигурна ли си, че си добре?
Хваща нежно ръката ми и лекичко я стисва.
И когато пръстите му докосват моите, по гръбнака ми пролазват тръпки.
— Разбира се — кимвам, но още докато изричам тези думи, усещам как устните ми неочаквано потреперват. — Всичко е наред — успявам да изфъфля, но веднага след това, за мой най-голям ужас, избухвам в сълзи.