Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
— По отношение на Донахю?
— Не съвсем. По-скоро усещане, че пак се опитват да ме водят за носа.
— Искаш да кажеш, че се случва онова, което си мислиш?
— Искам да кажа, че отново бяхме манипулирани — каза той и седна в леглото си.
— Имаш ли представа от кого?
— Може би от хора, които са по-близо до нас, отколкото предполагаме. Помниш ли какво каза агент Грос? Някой го е наблюдавал.
— Помня. Какво ви каза Донахю? Тя ли е била замесена с поставянето на бомбата? Може би Джордж Сайкс няма нищо общо?
— Май е така. Опита се да насочи подозренията към него. Открихте ли нещо в дома й?
— Не. Ако действително е подготвяла бягството си, документите й трябва да са били в пикапа. Огледът продължава и в момента, но при такива експлозии хартията трудно може да оцелее.
— Тя носеше раница. Ние я наблюдавахме отблизо. Със сигурност беше тръгнала да бяга.
— Мисля, че си прав. — Ашбърн се изправи. — Сега ще те оставя да почиваш, защото денят ти беше доста тежък. За малко не те гръмна някакъв снайперист, а после почти те вдигнаха във въздуха.
— Някой знае ли, че съм тук?
— Имаш предвид приятелите си? Не. Решихме засега да не ги тревожим.
— Значи Чапман е добре? Без сериозни травми?
— Без.
— Мога ли да я видя?
— Ще проверя. Веднага се връщам.
След по-малко от минута вратата се отвори и на прага се появи Чапман в инвалидна количка. На челото и на дясната й буза имаше лепенки.
Стоун понечи да се надигне. Стресна се при вида на инвалидната количка.
— Не се безпокой — усмихна се Чапман. — Мога да ходя, но правилата в болницата изискват взривените пациенти да използват този начин на придвижване. Вие, американците, адски си падате по правилата.
Стоун с облекчение се отпусна назад.
Количката опря в леглото му.
— А ти как си? Можеш ли да се движиш?
Той размърда ръцете и шията си.
— Май да. Боли ме навсякъде, но всичко функционира.
— Почти ги спипахме.
— В нашия бизнес няма „почти“.
— Какво ти каза Ашбърн?
— Нищо съществено. Най-добрата новина беше, че ти си добре — усмихна се той.
— Радвам се на приоритетите ти — отвърна на усмивката му Чапман.
— Ти ми спаси живота.
— Значи сме квит.
— Изглежда, и това е вярно.
— Но Донахю беше последната ни надежда. Вече няма с кого да говорим.
— Грешиш. Май забравяш Фаут Тюркекул.
— Той е недосегаем.
— Когато два пъти се опитват да ни взривят, никой не е недосегаем. Поне такова е моето мнение.
По-късно в стаята се появи една жена и Стоун не успя да скрие изненадата си.
Мариса Фрийдман беше облечена със синя копринена блуза и бяла пола, която подчертаваше загара на кожата й. Лъскавата й коса падаше свободно до раменете. В едната си ръка държеше чанта, а в другата — слънчеви очила. Заковала поглед в Стоун, тя бавно седна на единствения стол.
— Виждам, че сте смаян от появата ми.
— Последния път, когато се приближих до вас, ми казаха да стоя на разстояние — обясни Стоун.
— Какво знаете за мен?
— Уийвър ми предостави достатъчно информация.
— В някои случаи това е добре, в други — не толкова — поклати глава тя. — Особено в нашия бизнес.
— Защо дойдохте? — надигна се в леглото той.
— Чух какво ви е сполетяло и исках да се уверя, че сте добре.
— Не сте дошли по тази причина. Едно обаждане по телефона би свършило същата работа.
Тя отмести поглед, стана и пристъпи към прозореца.
— Днес времето е чудесно.
— Предполагам. Не се бях сетил да погледна.
— Като дете проявявах интерес към времето — унесено каза тя, продължавайки да гледа навън. — Мечтаех, като порасна, един ден да бъда метеоролог.
— Какво стана с тази мечта?
— Всъщност не съм сигурна. Правех всичко, което се очакваше от мен. Завърших престижно училище, после постъпих в Юридическия факултет на Харвард. Бях решила да си дам една година почивка след дипломирането и да направя голяма обиколка на Европа. А после да постъпя на работа в някоя нюйоркска кантора. Но изведнъж се оказах на семинар на ЦРУ, след който годините изтекоха неусетно. — Фрийдман отново се обърна към прозореца. — От тогава до днес съм видяла какво ли не, но едва ли толкова, колкото сте видели вие.
— Разговаряли сте с Уийвър за мен, нали?