Дяволският квадрат

— По всяка вероятност при вас е проникнал снайперист. Да е влизал някой с подозрителен багаж?

— Не — поклати глава мъжът. — Но аз току-що се връщам от обиколката си. Може би някой се е промъкнал, докато не съм бил тук.

— ФБР всеки момент ще дойде. Имате ли и друг изход?

— Насам. — Мъжът го поведе към една врата в дъното на фоайето. — По този коридор вдясно и ще излезете на товарната рампа. — Той ги изчака да направят няколко крачки и попита: — Искате ли да дойда с вас?

— Не, останете тук. Пред входа има униформен полицай. Повикайте го, ако се наложи.

— Добре. Желая ви успех.

Стоун и Чапман хукнаха по коридора. Но едва изминали седем-осем метра, тя изведнъж се закова на място и го дръпна за ръката.

— Какво? — обърна се той.

— Този охранител…

— Какво за него?

— Нормално ли е да носи ръкавици?

Стоун трепна, после направи рязък завой и се понесе обратно.

Вратата се оказа заключена. Чапман стреля в бравата и й нанесе силен ритник. Фоайето беше пусто. От охранителя нямаше и следа.

Полицаят отвън обясни, че мъжът напуснал сградата и тръгнал по уличката.

— Каза, че сте му наредили да провери отзад и…

Без да го чакат да довърши, двамата хукнаха към ъгъла.

Униформата беше захвърлена край контейнер за смет.

— Авансът му не може да бъде повече от няколко секунди — прошепна Чапман.

— Благодарение на теб — кимна Стоун. — Ако не се беше досетила…

Тя се стрелна напред и го блъсна в гърдите. Той падна миг преди куршумът да издрънчи в стената на контейнера — точно на мястото, където по-рано беше главата му. Чапман се претърколи, прицели се и стреля. Куршумите й откъртиха част от мазилката на ръба на сградата.

Проснат по корем, Стоун насочи оръжието си в същата посока.

— Виждаш ли го? — провикна се той.

— Не, изчезна — отвърна тя.

Очевидно чул изстрелите, иззад ъгъла изскочи униформеният полицай, когото бяха оставили да пази пред входа.

— Лягай долу! — извика Чапман.

Човекът се подчини и запълзя към прикритието на контейнера.

— Подкреплението е тук — докладва той. — Вие добре ли сте?

Стоун се надигна до седнало положение, погледна към Чапман и кимна.

— Да, благодарение на нея.

— Късмет и нищо повече — сви рамене тя.

Тримата се надигнаха и предпазливо тръгнаха към пресечката. Изръмжа автомобилен двигател и те ускориха крачка. Но когато изскочиха иззад ъгъла, улицата беше безлюдна. Никаква кола, никакъв противник. Стоун и Чапман пробягаха още няколко метра, после се обърнаха и бавно тръгнаха обратно.

Видяха полицая, който се беше привел над колегата си. Мъжът лежеше с прерязано гърло между кофи за смет. Безжизнените му очи бяха вперени в небето.

— Имало е и други — прошепна Чапман, докато се навеждаха над трупа. — Няма как онзи тип да е стрелял по нас и същевременно да е свършил тази работа тук.