Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
— Погрижил се е за подкрепление — допълни Стоун.
Полицаят се отпусна на колене до колегата си и захлипа.
— Тези хора са невероятно организирани — промърмори Чапман. — Кои са те, да ги вземат мътните?
Стоун сложи ръка върху рамото на полицая.
— Съжалявам — прошепна той.
Човекът само го погледна, поклати глава и отново се наведе над мъртвия си колега.
Стоун тръгна обратно по уличката. Воят на сирените бързо приближаваше.
Мъртъвците бяха трима: Джордж Сайкс, полицаят и истинският пазач на сградата, когото откриха в някакъв склад с дупка в челото.
Снайперистът беше изчезнал.
Стоун му направи подробно описание, а Ашбърн поиска заповед за национално издирване. Но и двамата не хранеха особени надежди. Бяха на мнение, че убиецът или се е покрил добре, или вече е напуснал страната с някой частен самолет.
Стоун и Чапман бяха на задната седалка на една кола, паркирана пред скромния дом на Джордж Сайкс в Силвър Спрингс, Мериленд. Агент Ашбърн седеше отпред, до друг агент, който шофираше.
— Какво знаем за него? — обади се Стоун.
— Съпругата му е починала преди три години. Децата му са големи и живеят отделно. Цял живот е работил в Службата по поддръжка на обществените паркове. Без никакви проблеми.
— Има шест внучета — добави Стоун, навел глава над досието. — Не е много по-възрастен от мен.
— Финансови проблеми? — обади се Чапман.
— Това беше първото, което проверихме — кимна Ашбърн. — Всичко изглеждаше наред, но като се поразровихме малко, открихме една банкова сметка на негово име. Сто хиляди, преведени съвсем наскоро.
— Значи някой му е платил за участието.
— Но какво по-точно е било? — попита Стоун.
— Поставянето на бомба в корените на дървото — отговори Ашбърн. — Какво щеше да се случи, ако някой беше проявил по-голям интерес към въпросното пресаждане? Сайкс е имал задачата да не позволява на никого да си пъха носа в изкопаната яма.
— Тоест той предава страната си за сто хиляди долара? — Стоун вдигна вежди. — Дядо на шест внучета?
— Виждала съм хора, които го правят и за по-малко — сви рамене Ашбърн. — А шест внучета ядат много.
— Възможно е този превод да е бил само първият транш — предположи Чапман.
— Така е — съгласи се Ашбърн. — Но те са се погрижили да остане единствен. Това е най-сигурната тактика: елиминират екипа си и затрупват тунела. Никакви улики не достигат до нас.
— Онзи снайперист предприе рискован ход, представяйки се за пазач на сградата — каза Стоун. — Ние видяхме лицето му.
— Вече установихме, че е изчезнал. А след шест месеца вероятно ще има ново лице.
— Ясно е, че зад всичко това стоят много пари — каза Чапман.
— Може би държавни финанси? — вдигна вежди Ашбърн.
— На Русия — уточни Чапман.
— Вече съм чувала подобна теория — заяви Ашбърн. — Картелите и правителството работят ръка за ръка, което прави нещата изключително трудни за нас.
Стоун посочи къщата на Сайкс.
— Какво чакаме още? Не ни трябва заповед, защото човекът е застрелян. Спокойно можем да влезем в дома му, защото той беше държавен служител.
— Вярно е — кимна Ашбърн. — Но имайки предвид, че тези хора обичат бомбите, реших да изпратя едно служебно куче преди нас. По тази причина се наложи да евакуираме квартала.
Не след дълго кучето наистина се появи заедно с водача си. Стоун гледаше как двамата методично обикалят двора, а после влизат през задната врата, отворена от един агент на ФБР. Десет минути по-късно претърсването приключи и те получиха зелена светлина.
Огледът свърши бързо, но резултатите бяха повече от скромни.
— Ще изпратим екип криминалисти за по-пълно изследване — заяви по обратния път Ашбърн. — Но лично аз се съмнявам, че ще открият кой знае какво.
— Все пак трябва да го направят — отбеляза Стоун.
— Разбира се — съгласи се агентката.
— Уведомени ли са близките? — попита Чапман.
— В момента ги уведомяват. Оттам също може да изскочи нещо.
— Искате да кажете, че той може би е споделил с някой член на семейството си?
— Да, ако имаме късмет.
— Лично аз не се чувствам чак такъв късметлия — възрази Стоун.
Ашбърн ги свали при колата им и изчезна. Чапман седна зад волана.
— За какво мислиш? — попита тя Стоун, който беше потънал в дълбоко мълчание.