Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— В първия момент не ни се хареса, че женен мъж ухажва Таня. И мисля, че това не би се понравило на някой родител. Но когато опознахме Леонид по-отблизо, ние одобрихме този брак. Да. Той се оказа много добър мъж, любещ и внимателен. Таня е прекрасно осигурена.
— Често ли сте били при нея, след като се омъжи?
— Е — по лицето на стареца се появи някакво изражение, което Турецки не разбра веднага, — не особено често. Обикновено тя сама ни навестяваше.
„Така — помисли Турецки. — Значи не са ги канели много там. Старецът и досега е обиден от това.“
— Но след гибелта на Леонид сте се виждали — каза той. — А и, разбира се, сте навестявали дъщеря си в болницата. Знаете ли диагнозата й, знаете ли, че са я изписали?
Майката два пъти кимна с глава, после сякаш внезапно си спомни нещо, припряно каза:
— Да, обаждаха ни се от милицията, казаха, че са я изписали.
— А вие не знаехте ли?
Старецът скръбно поклати глава:
— Тя не ни е казвала.
— Къде може да е сега?
— Не знам — твърдо отговори старецът.
„Лъжеш, стара лисицо, знаеш“ — помисли Турецки.
„Знам, но няма да кажа“ — сякаш казваха тъмните очи, които го гледаха в упор.
Настъпи пауза. Турецки разбираше, че хората чакат да стане с дежурното „извинете за безпокойството“ и да си отиде. Разговорът с него им беше неприятен не само защото беше разпит, но главно защото им се налагаше да си кривят душата, казано по-просто — да лъжат. Естествено, за да отърват дъщеря си. Мълчанието им убеди Турецки повече от всичко друго, че Татяна не е похитена от болницата, не е отведена насила. Тя си е отишла сама и най-вероятно още тогава, в стаята на Турецки, е знаела, че никакво „скоро“ няма да има.
А и така ли се държат родители, чиято дъщеря е изчезнала? Те самите биха засипали с въпроси следователя, щяха да тъгуват и да се оплакват, а не да пазят такова вежливо, официално мълчание. „Те безусловно знаят къде е Татяна“ — разбра Турецки. Мозъкът му работеше с бързината на компютър, който търси нужния файл. Тя би могла да се крие при някого от приятелите или любовниците си, които родителите не познават. Единствената приятелка от старите времена, която й е останала, е Алочка Зуева. Татяна беше сменила цялото си останало обкръжение веднага след като от Христофориди се бе превърнала в Бурмеева. Ако това е така, значи родителите й с нищо не могат да помогнат. Но пък има и шанс тя да се крие при някой роднина.
Паузата се проточи. Родителите на Татяна продължаваха да гледат очаквателно младия човек, който никак не искаше да си тръгва. Турецки направи някакво движение, което те в първия момент приеха като знак, че той най-после се кани да се надигне. Обаче вместо това следователят извади от вътрешния джоб на сакото си сгънат на две лист. Това беше фотороботът на „социолога Игор“.
— Познат ли ви е този човек? — попита Турецки, като им показа портрета.
— Не — съвсем искрено отговори бащата, — никога не съм го виждал.
Майката на Татяна също не позна човека, изобразен на портрета. Както се стори на Турецки, те говореха напълно чистосърдечно, между впрочем той и не очакваше, че Татяна би запознавала родителите си с подобни хора.
— Е, какво пък, тогава всичко е ясно. — Турецки небрежно пъхна портрета на „Игор“ в страничния си джоб, давайки да се разбере, че разпитът е приключил. В очите на Татянините родители се появи облекчение.
Когато вече се надигаше, Турецки забеляза:
— Аз, да си призная, отначало ви взех за дядото на Татяна, Иван Афанасиевич.
— Нищо чудно — поклати глава старецът. — Все бях млад, а изведнъж, като се погледнах в огледалото — побелял съм като сняг. Когато Танюшка се роди, все още младеех. Бях на петдесет и пет.
— Как? — Турецки смръщи чело. — Значи сега сте…
— На седемдесет и девет, скоро започвам осмата десетица — отвърна Иван Афанасиевич.
— Е, тогава просто прекрасно изглеждате — каза искрено поразеният Турецки.
— В техния род са все дълголетници — каза Елена Александровна, — неговата майка още е жива, бабата на Таня.
Едва сега Елена Александровна разбра, че се е изтървала.
Мъжът й я стрелна с очи и тя си прехапа езика. Турецки се престори, че не е забелязал настъпилото неловко мълчание, и каза колкото се може по-небрежно:
— Така е, вероятно климатът. Тя навярно не живее в Москва.