Съдбовният кораб [bg]

В тази част на Бингтаун къщите следваха контура на плажа, откъдето семействата от Трите кораба можеха да следят за завръщането на риболовните си лодки. Докато Рейч я пришпорваше надолу по улицата, Роника се озърна наоколо с прикрит интерес. Никога преди не бе стъпвала тук. Бурите от залива пълнеха дупките на лъкатушещите улици и образуваха локви. По дългите веранди на облицованите с дърво къщи играеха деца. По силния вятър се носеше мирисът на горящ плавей и пушена риба. Между къщите бяха опънати мрежи, чакащи да бъдат закърпени. Размириците и последвалото опустошение не бяха оказали ефект върху тази част на града. Една жена, добре закачулена срещу лошото време, мина забързано покрай тях, като буташе количка, пълна с плоска риба. Тя им кимна за поздрав.

— Ето. Това е къщата на Спарс — неочаквано каза Рейч. Кривата едноетажна постройка не се различаваше особено от съседите си. Единственият признак за по-голямо благополучие, който Роника можеше да забележи, беше пресният слой бяла боя. Двете пристъпиха на покритата веранда, обхващаща цялата дължина на къщата, и Рейч почука на вратата.

Роника отмести наквасената си с вода коса от лицето си, щом вратата се отвори. В рамката стоеше висока, едра и дружелюбна жена, каквито бяха повечето заселници от Трите кораба. Имаше лунички, а пясъчнорусата ѝ разрошена коса имаше червеникав оттенък. Взря се подозрително в тях за момент, след което лицето ѝ се озари с усмивка.

— Помня те — каза тя на Рейч. — Ти си жената, която измоли парче риба от татко.

Рейч кимна, незасегната от тази характеристика.

— Оттогава съм идвала два пъти да го видя. И двата пъти ти беше навън с лодката си, на лов за камбала. Ти си Еке, нали?

Еке спря да се колебае.

— О, влезте тогава. И двете изглеждате по-мокри от водата. Не, не, не се притеснявайте от калта по обувките си. Ако достатъчно хора вкарат вътре кал, все някой ще започне да я изкарва навън.

Според количеството, натрупано на пода отвъд вратата, това щеше да се случи скоро. Подът бе покрит с неполирано дърво, износено от протриване. Вътре в къщата таваните бяха ниски, а малките прозорци не вкарваха достатъчно количество светлина. Една котка се бе изтегнала до рунтаво куче. Кучето отвори едното си око, за да ги приветства, докато се разхождаха наоколо, след което отново заспа. Непосредствено зад дремещото куче стоеше здрава маса, наобиколена от също толкова здрави столове.

— Моля, седнете — покани ги жената. — И свалете мокрите си дрехи. Татко още го няма, но очаквам да се прибере скоро. Чай?

— Бих била изключително благодарна — каза ѝ Роника.