Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Тялото му може и да беше изцедено свръх мярка, но умът му не бе. Обзеха го странни сънища, дошли от друг свят. В мисълта му се въртяха образи и цветове. Сънуваше как изпълнилият виденията му мрак го напада; бореше се с него със сила, която го отблъскваше, ала от вътрешността му се появяваха нови талази и атакуваха. Той и противникът му използваха всички възможни крайници, нокти и зъби. Оплитаха се един около друг, мачкаха се и се разкъсваха. Очертанията преливаха и се топяха в яростна битка под тъмно небе, битката изглеждаше безкрайна и безначална. Чудовищността на боя го вцепени; не можеше да го проумее. За известно време сякаш се беше унесъл безчувствен.

Тогава в сънищата му се случи така, че Изгърбения все едно беше жив — старият саботьор дойде и коленичи до него.

— Време е да се събудиш, момче — започна той. — Неприятелят идва. Не си в безопасност. Това е последното ми предупреждение. Съжалявам. Тая змия, Качулката, ме прати на оня свят. Но обещавам, че ще опитам да се върна. А сега се събуждай — намерили са те!

Закашлян, простенващ, Кайл накара очите си да се отворят и се събуди, потръпващ и изненадан, че все още е жив и слънцето е високо в небето. Не беше сам. До него стоеше права жена от Дал Хон. Тя бе прибрала ръце в гънките на мантията, преметната през едното й рамо. Къдравата й черна коса висеше на дебели кичури, покриващи раменете й като пяна. Мара, една от маговете Обетници на Скинър.

Усмивка изкриви пълните й устни.

— Както си си отпочинал, можем да проведем един разговор, нали така, зайче? Като, да речем, за кого всъщност работиш, а?