Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Късно вечерта, облегнал гърба на креслото си на бараката на пристанищната стража на Унта, Наит изтропа с кокалчето на пръста си по летвите на стената.

— Какво има? — измърмори сержант Тенекеджията.

— Току-що привързан кораб. Изглежда като оная бъчва, Раг… каквото е там. Рагстопър?

— Рагстопър потъна. Може да е новият му кораб, Рагстопър.

Краката на креслото издумкаха по дока.

— Нов? Май си биеш майтап с мене.

— Всичките му нови кораби са стари. Купува ги нови стари. Разправя, че ги харесва използвани. Тогава знаели какво да правят.

Наит премести пилешкия кокал от единия в другия край на устата си.

— Е, тоя изглежда като да знае какво да прави, а то е — да потъва.

Сержант Тенекеджията дойде до отворената врата. Белите му мустаци висяха от двете страни на извитата надолу уста. Дълбоки гънки я обграждаха и се врязваха под примижалите кафяви очи.

— Добре — въздъхна той. — Хайде да хвърлим едно око. Размърдай момчетата.

Наит забързано отиде до редичка от крайбрежни сгради — те помещаваха бедни търговци, приюти, кръчми и митницата. Постройката, към която се упъти, изпъкваше с отрязана от носа на боен кораб фигура, обезобразена от безброй ножове и юмруци, докато не бе изчезнало всяко подобие с началната й форма, оцветяване и позлата. Останали бяха само два ноктести крака, може би на някакъв демон или приказна птица. Пристанищната стража беше приела тази кръчма, Украсата, за своя квартира. Намери седнали около масата стражи, погълнати от игра на улей. Ефрейтор Сръчната току-що бе хвърлила. Наит извади костта от пилешка кълка от устата си: