Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Събираха се още и още. Призрачно воинство. Някога в миналото голяма битка ще да е опустошила този бряг. Явно присъствието на Пътника някак си ги призоваваше. Празните им духове жадуваха за същността му. Подобни на прокъсани в безкрайна безутешност отвори, очите им се вторачваха покрай Ереко в тъмнината на колибата. Пресягаха се ноктести ръце…

Ереко ги прогони с опакото на ръката си. Той прошепна:

— Вървете си, духове! Не притеснявайте живите със старите си омрази.

Спете, почивайте си, чакайте. Бъдете търпеливи. Чакайте достатъчно дълго и времето ви ще настъпи. Не бе ли той живо доказателство?

Привиденията се разпръснаха. Някои потънаха в земята, други се разнесоха. Едно обаче остана. Знаменосецът. Приживе трябва да е бил висок като за човек. Той се доближи към Ереко. Ужасяваща рана беше отнесла половината от черепа му. Празните очни ями се взряха в него.

— Наричам се Сурат — донесоха се едва доловимите му слова; толкова мощен копнеж да се прекоси непреодолимото разстояние. Силата на този човек приживе трябваше да е била голяма.

— Те идат — напевно произнесе той.

— Кой иде?

— Диаспората приключва. Гвардията се завръща. Определеното време настъпи и при нас.

Той посочи колибата.

— Този тук ще бъде убит.

— Какъв е той сега за вас?

Тишина. Студ, който смрази дори и Ереко.

— Малазанец.

— Какъвто и да е бил някога, сега се е отказал от всичко това. Повече не е малазанец. Вече дори не знам какъв е.

Празните ями гледаха Ереко и той прецени, че съзира в дълбините им пълна липса на внимание.

— Обетът остава.

Тогава в стомаха на Ереко зачовърка странно чувство, което изправи окосмяването по врата и ръцете му. Отне му време да го разпознае, толкова отдавна беше. Гняв. Ярост от съвършената безполезност на враждите, продължавани и отвъд живота. Що за хора бяха тия пурпурни гвардейци, та събудиха такова чувство у него?

— Тогава сте глупци! Оставете настрана старите си съперничества и безценните си разправии. Но не можете… Не се осмелявате да отпуснете отчаяната си хватка. Без тях ще сте нищо… Те са всичко, което ви е останало. Сега не ви очаква дори и Смъртта.

Призрачните ръце се поместиха на дръжката на безжизненото знаме.

— Той те чака. Вече е близо. По-близо, отколкото си мислиш.

— От малцина в днешния свят се страхувам.

Думите на Ереко бяха изтъркани, но той бе любопитен и — трябваше да го признае — напрегнат от ново чувство, от отсянка на страх.

— Такъв и ще срещнеш.

Напрежението излезе от него под формата на избухване. Нищо ново. Нямаше откровения. Нямаше разсейване на мрака.