Гаснещ зрак [bg]

Погледна надолу и избута главата на слугинята от слабините си.

— О, хайде, откажи се. Твърде много пих тази нощ.

Тя вдигна очи към него, погледите се кръстосаха само за миг, след това тя се превъртя настрани.

— Позабавлявай се сама — каза Хун Раал.

„Сега, скъпа Синтара, хайде да обсъдим идеята за убийство, нали? Ще боядисаме ли храма ти кървавочервен? Или първо да изчакаме няколко поколения? Или да възложим на инженерите да сътворят хитроумни улеи, през които да тръгне поток, който би искала да е несекващ?

И въпреки това порица привидната ми жажда. Пограничници, Стражи, Отрицатели, Хуст. Аз наистина съм прогизнал от кръв. Всичката — необходима, уви. Ще запазим шейките за по-късно. Първо трябва да бъдат унизени благородниците. Аномандър и братята му, смъкнати на колене. Драконъс прогонен… въпреки че, между нас казано, Синтара, признавам, че изпитвам известно възхищение към Консорта. Виж, това е мъж, който не се плаши от тъмнината! Толкова безстрашен, че да слезе обратно в утробата и да я превърне в най-великолепния палат на насладата!

Не е чудно, че благородните му родственици изпитват такава завист към него, толкова силна, че да разпалва постоянна омраза. Да, разбира се, ще се възползваме от това, при първа възможност: Все пак… горкият Драконъс. Никой мъж не заслужава съдбата ти, да бъдеш два пъти изхвърлен от утробата.“

Легнала до него, слугинята заизвива гръб и застена. Но екстазът звучеше някак пресилено. „Това девойче щеше да е чудесно като жрица. Много лошо.

О, Синтара, говорехме за убийство, нали? И за всички пътеки към и от мръсната му порта. И ето го моето обещание: когато най-сетне приключим със задачата си; когато най-сетне лорд Урусандер застане до Майка Тъма, двамата бракосъчетани… не очаквай трети трон, Синтара — нито за теб, нито за църквата ти. Ако можем да остържем жалките Отрицатели и шейки — ако можем да ги изгорим на пепел и въглени, — въобразяваш ли си, че не бихме могли да направим същото и с теб?

С огън, този дар на светлината, нали?“

Беше проучвал новооткритата магия в себе си с много по-голямо усърдие, отколкото бе накарал Синтара да повярва. Достатъчно, за да разбере, че жената, която си доставяше сама удоволствие до него, не е нищо повече от черупка. А това на свой ред го забавляваше безкрайно, докато искрата вътре в девицата — самата Синтара — се мъчеше да върне живот в изтръпналата леш на онова тяло.

„Ходи се шибай, Синтара. Или, по-скоро, ходи се шибай сама. Имаме цяла нощ в края на краищата.“

Спомни си онова проблясване — срещата на погледа ѝ с неговия — и смътното безпокойство в хубавите някога очи на девицата. „Представям си как си злорадствала отначало на привидната ми неспособност. Но сега започваш ли да се чудиш?