Реката на тайните [bg]

Уверението на Мърсър, че е добре, отекваше в съзнанието й. Лорън не би се гмурнала, ако не му вярваше. Той беше в състояние да се справи с мисията, но тя все още изпитваше известни съмнения. В килията за изтезания му бяха нанесени някакви поражения, които той отказваше да приеме. Такива бяха мъжете. Отказваха да признаят болката. Тя бе виждала това у баща си, братята си и през цялата си военна кариера, особено в Косово. Като повечето мъже, Мърсър щеше да прекара дни или седмици, преодолявайки болката сам, вместо да спести време, като сподели терзанията си с друг.

Лорън искаше да му помогне. Той й бе разказал за детството си в Африка и тя знаеше, че е способен да изразява чувствата си. Ако можеше…

„Съсредоточи се върху дишането си, по дяволите“ — скастри се Лорън сама. В момента имаше задача и трябваше да мисли за нея.

След десет минути пред тях се появи сянка. Приближаваха се към огромни бетонни стени — предната част на двойните шлюзове.

Томанович посочи с палец надолу и Лорън кимна. Гмурнаха се в бездната и стигнаха до дъното, което се намираше на дълбочина шестнайсет метра. Камъкът под краката им беше гладък. Течението, предизвикано от пълненето и изпразването на шлюзовете, бе изчистило боклуците, листата и клоните. Дъното приличаше на пустиня. Масивната бетонна основа се издигаше на три метра пред тях. Стоманените врати бяха непробиваеми.

От двете им страни в бетона имаше улеи, наподобяващи тунел на метро. Водата влизаше в шлюза в тръбите с диаметър пет метра. В стените на шлюза имаше четиринайсет помощни тунела, достатъчни за да поберат автомобил — минаваха под ваните. От дъното се издигаха седемдесет клапи, които разпределяха равномерно потока вода. Милиардите литри, изпускани всяка година от Канала, се заместваха от 2,1 метра годишни валежи, които пълнеха езерото Гатун през Чагрес и други реки.

Лорън застана неподвижно, хипнотизирана от гледката. Бетонът бе почернял от годините, но главните тръби бяха още по-тъмни и изглеждаха зловещи, досущ обитавани от духове пещери в кошмар. Макар че водата беше топла, Лорън усети, че по гърба й лазят ледени тръпки, и рязко се обърна, убедена, че я наблюдават.

Вик я попита с жестове дали всичко е наред и тя отговори утвърдително. Сърцето й отказа да забави ритъма си и дишането й се учести. Лорън отново се огледа и този път съзря някакво движение. Във водата имаше нещо, друга сянка, трептяща в периферното й зрение. Тя напрегна очи, за да я види, и леко се придвижи натам. Нищо.

„Овладей се“ — помисли Лорън.

И в следващия миг сянката се появи от мрака, връхлетя върху тях със скоростта на торпедо. Лорън видя нещо сребристо, дълго два метра и половина, изпищя, нагълта вода и се задави.

Томанович протегна ръка и я хвана за рамото. Докосването я успокои. Лорън примига и осъзна, че нападателят е огромна риба, каквито редовно попадаха в Канала. Чудовището с увиснала челюст прекъсна разузнаването си, обиколи в широк кръг около тях и се отправи да търси изход от подводния капан.