Реката на тайните [bg]

— Добре. — Лорън подложи една непромокаема водолазна чанта под главата си и се излегна на пейката.

Мърсър се вгледа в нея и се зачуди и уплаши от инстинктите й за онова, което му бе направил господин Сун. Запита се дали това е женска интуиция, или просто му личи. Надяваше се на първото, но подозираше, че е второто.

Отвори дневника. Лъхна го силен мирис на стари страници, който винаги бе свързвал с познанията. Нямаше френско-английски речник и можеше да придобие само смътна представа какво е написал Годин дьо Лепине за пътуванията си в Панама преди цяло столетие, но въпреки това беше убеден, че ще разбере повече от Брунесо, който бе прегледал дневника в Париж, защото щеше да го прочете през погледа на инженер.

След три часа, докато слънцето се спускаше над хоризонта на запад, затвори дневника. Четенето на избелелия ръкопис бе предизвикало тъпа болка в слепоочията му. Преди да събуди другите, изпи два аспирина. Стилът на барон Лепине беше доста цветист. Това беше странно за учен и Мърсър беше сигурен, че е пропуснал много от тънкостите в текста. Освен това Лепине сравняваше геологичните и географските особености на Панама с други, които познаваше във Франция, а Мърсър нямаше представа от планините във Франция.

В дневника не се споменаваше за изчезнало съкровище, нито за инките или за нещо друго, което би привлякло интереса на Лиу Юшен. Разказът представляваше пътепис с подробности как Лепине ще свърже езерата с канал. За Мърсър ръкописът беше забележителен исторически документ, но не предлагаше нищо за настоящото им положение. Единственото интересно беше откъс за посещението на угаснал вулкан в Северна Панама с езеро с остров в средата. Лепине не бе изучавал геология и не знаеше, че земното кълбо е осеяно с подобни вулкани. Беше заинтригуван и от гладките тунели от лава, които някога бяха бълвали разтопени скали от недрата на планетата.

Мърсър прибра дневника в чантата си. Изпитваше лека носталгия за първия път, когато бе изследвал такава особеност на вулкан на Хавай. Сигурен беше, че ако знаеше какво е съдържанието на дневника, Лиу нямаше да си прави труда да се опитва да го открадне в Париж. Изпита перверзното желание да го изпрати на президента на „Хачърли“.

Заряза носталгията и извика на Лорън и Вик. Време беше да се спускат във водата. Хуан излезе от каютата — ризата му беше разкопчана и потният му корем се показваше над колана — и отиде да извади котвата.

— Откри ли нещо в дневника? — попита Лорън, докато търкаше очи.

— Не — отговори Мърсър. — Интересен е от определена гледна точка, но не намерих нищо, което би накарало Лиу да изпрати убийци да го откраднат. Може би наистина се интересува от историята на Канала.

Погледът на Лорън бе изпълнен със съмнения. Мърсър сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.

Хуан запали мотора. През остатъка от пътуването по Канала Лорън и Томанович трябваше да се крият. Бяха решили, че Мърсър ще се преструва на фотограф, наел лодката на местен жител, за да снима корабите в шлюзовете. Той бе взел фотоапарата, който носеше при Реката на руините.