Реката на тайните [bg]

Не му беше присъщо да позволява на други да се излагат на риск, но задачата беше твърде важна, за да се довери на повърхностните си водолазни умения. Докато чакаха, наблюдаваше Лорън и се стараеше да се държи нормално. Външно тя изглеждаше спокойна, макар че сигурно изпитваше разбираемо притеснение.

След двайсет и пет минути Лорън каза, че ъгълът на слънцето е подходящ за гмуркане. Повърхността на Канала представляваше блестяща плоскост от отразена слънчева светлина, сякаш водата се бе превърнала в пламък.

— От шлюза вдясно ще излезе товарен кораб — каза й той, като едва-едва движеше устни. — Никой няма да ви види, освен ако на страничния мостик няма хора. Ще наблюдавам и когато ви кажа, влизайте във водата.

Вик стоеше зад Лорън на стъпалата за каютата, за да й помогне да скочи от лодката с големия кислороден апарат на гърба й. На кръста й бе вързан колан с оловни тежести, а на врата й бе окачен компенсатор за плаваемостта. Лорън и сърбинът вече си бяха сложили качулките и водолазните маски. Плавниците щяха да нахлузят на краката си, когато влезеха във водата.

Стегнатите мускули на Лорън изпъкваха под неопреновия костюм. Очите й бяха спокойни.

— Когато водата нахлуе в тръбите на шлюза, ще ни понесе силно течение, което ще ни забави — каза тя. — Дори при минимална консумация тези кислородни апарати имат въздух най-много за шейсет минути. В магазина нямаше от големите. Ще се върнем точно след четирийсет и пет минути, след като се гмурнем. Това време е много по-дълго, отколкото е безопасно. Разбираш ли?

— Да. Четирийсет и пет минути.

Лорън докосна ръката му.

— Говоря сериозно, Мърсър. Очаквай ни след четирийсет и пет минути, но ако не се върнем до шейсет, значи няма да дойдем. Не ни ли видиш до един час, никога повече няма да ни видиш. Обещай ми, че ще си разкараш задника оттук.

Мърсър се взря в очите й, кимна, после вдигна фотоапарата, за да разгледа товарния кораб през телеобектива.

Капитанът и лоцманът сигурно бяха на отсрещната страна на плавателния съд, защото на перилата на страничния мостик стояха само двама панамски войници. Единият махна на малката моторница и Мърсър отмести фотоапарата, защото не искаше да им дава повод да се задържат там. Останалата част на дългия сто и двайсет метра кораб изглеждаше безлюдна.

Мърсър продължи да наблюдава крадешком двамата скучаещи войници и веднага щом се отдалечиха от перилата и се отправиха към мостика, където имаше климатична инсталация, каза прегракнало: