Зовът на барабана [bg]

Явно го бях смутила много. Той поседя мълчаливо с леко извърнато лице.

— Наистина ли ме мислиш за добър човек? — попита накрая. В гласа му имаше странна нотка, която не можех да разгадая.

— Да — отвърнах без колебание. После добавих, почти на шега: — А ти не се ли мислиш?

След дълга пауза той каза доста сериозно:

— Не, не мисля.

Погледнах го, безмълвна, сигурно устата ми беше зейнала от изумление.

— Аз съм жесток човек и го знам добре — каза той тихо. Разпери ръце на коленете си; големи ръце, които можеха да държат меч и кинжал с лекота или да удушат човек. — Ти също го знаеш… или би трябвало.

— Никога не си правил нищо, ако не си бил принуден да го направиш!

— Така ли?

— Да, така — казах, но дори докато го изричах, усетих, че съмнението засенчва думите ми. Дори когато бяха сторени по принуда, нима подобни неща не оставяха петно върху душата?

— Но нали не мислиш за мен същото като за Стивън Бонет, например? И той може да каже, че действа по необходимост.

— Ако мислиш, че имаш нещо общо със Стивън Бонет, значи напълно грешиш — казах твърдо.

Той сви рамене почти нетърпеливо и се разшава на тясната пейка.

— Няма голяма разлика между мен и него, само това, че аз имам чувство за чест, което на него му липсва. Та нали това ми пречи да се превърна в крадец? — попита той. — Да започна да ограбвам когото сваря? Все пак не ми е съвсем чуждо — дядо ми е построил Леох със златото на онези, които е ограбил в планинските проходи, а друг е успял чрез телата на жените, които е принудил да му отдадат богатството и титлите си.

Той се протегна, силните рамене се издигнаха тъмни на фона на сияещата вода. После внезапно хвана греблата на коленете си и ги хвърли в дъното на лодката с трясък, който ме накара да подскоча.

— Аз съм на повече от четиридесет и пет! — каза той. — Един мъж трябва вече да се е установил на тази възраст, нали? Трябваше да имам дом, да имам земя, с която да си изкарвам прехраната, да имам заделени пари за старини.

Той пое дълбоко дъх; видях как бялата пазва на ризата му се надига заедно с гърдите.

— Е, аз нямам къща. Нито земя. Нито пари. Нито чифлик, нито дори нива, или крава или овца, или прасе, или коза! Нямам покрив, нито постеля, нито нощно гърне, в което да се изпикая!

Удари с юмруци по пейката и тя потрепери силно под мен.

— Дори дрехите на гърба ми не са мои!

Настъпи дълга тишина, нарушавана само от песента на щурците.

— Имаш мен — казах тихо. Но това не ми се струваше кой знае какво.

Той изсумтя гърлено, може би се засмя, или изстена.

— Да, имам теб — каза. Гласът му потрепери леко, дали от страст, или от смях, не знаех. — И точно това е проблемът, нали?

— Така ли?

Вдигна ръце в жест на огромно нетърпение.

— Ако бях сам, щеше ли да има значение? Можех да живея като Майърс; да отида в гората, да ловувам, да ловя риба, за да се изхранвам, и когато остарея, да легна под някое дърво и да умра, като оставя на лисиците да оглозгат кокалите ми. Кого щеше да го е грижа?