Боговете на войната [bg]

Легионите тичаха задъхани по Балдахиновия път. Тъй като бяха в пълна броня и с извадени мечове, тълпите се разделяха пред тях.

Сякаш минаха часове, преди да стигнат до двореца, в който бяха настанени. Вече нямаше забрана да се вдига шум и всички викаха и крещяха, радостни от победата.

Когато влязоха и последните легионери, вратите бяха затворени и залостени. Брут беше запалил лампи навсякъде и Юлий с удоволствие забеляза, че прозорците са запречени с тежки чували, маси и пейки. Дворецът се беше превърнал в крепост.

— Нека сега крещят и фучат — каза Юлий. — Царят им е при нас.

После нареди да приготвят храна в кухните на долния етаж. Центурионите разпратиха първата смяна часови в случай на контраатака и Юлий най-после имаше време и за себе си.

— Къде е Клеопатра?

— Настани се в стаите на горния етаж — отвърна Брут, изражението му беше някак странно. — Чака те.

Юлий му се усмихна, все още зачервен от победата.

— Ще ти разкажа после, след като я видя. Намери сигурно място за нашия гост и сложи охрана. — Пое си дълбоко дъх и се отпусна. — Беше съвсем лесно.

— Но ще отвърнат на удара — каза Брут, сякаш държеше да му развали настроението. — Тя каза, че сме видели само малка част от армията им.

Главата го болеше непоносимо. Спомняше си как царицата бе говорила с него, но подробностите бяха смътни и се рееха в съзнанието му. Юлий не забеляза неразположението му и отвърна доволно:

— Как ще ни нападнат, когато царят им е в нашите ръце? Ще унижа мъжете, които го управляваха досега, Брут. — Разсмя се и тръгна да се качи при Клеопатра.

Брут остана сам.