Боговете на войната [bg]

Птолемей стоеше изправен гордо и гледаше похитителя си; беше скръстил ръце върху тесните си гърди. Ребрата му бяха още момчешки, изпъкнали, прахта беше зацапала страните му, сякаш се бе опитал да скрие факта, че е плакал.

— Добро утро — каза Юлий и седна на пейката. — Ще наредя да ти намерят някакви дрехи, когато донесат закуската. Няма да изпитваш неудобства, докато си тук.

Птолемей го гледаше, без да отговори. Беше по-дребен, отколкото Юлий беше преценил през нощта. Лицето му беше бледо и деликатно, сякаш никога не беше виждал слънце. Чертите му се смръщиха от гняв. Тъмните очи и дългите мигли бяха същите като на Клеопатра и Юлий потрепери вътрешно от отвращение при мисълта за връзката им.

Тишината се проточи, така че Юлий стана и каза спокойно:

— Ако няма друго, ще се върна към работата си.

И се обърна да си ходи, но Птолемей изсъска зад гърба му:

— Веднага ме освободи, веднага, чу ли! — Латинският му беше безупречен.

Юлий се обърна към него и този път не можа да сдържи усмивката си.

— Няма да стане, царю. Ти ми трябваш.

— Какво искаш? Злато? — Устните на момчето се извиха в презрителна усмивка.

— Искам да видя, че Клеопатра е възстановена като царица — отвърна Юлий. Внимателно наблюдаваше момчето. Зачуди се дали наистина иска точно това. Преди да легне с Клеопатра предишната нощ, целта му беше ясна. Сега да я върне в кръвосмесителната прегръдка на брат й не му се струваше чак толкова привлекателно.

— Знаех си, че не може тя да не стои зад това! — викна Птолемей. — Знаех си! Да не мислиш, че я искам? Тя се отнася с мен като с дете.

— Ти си си дете — сопна се Юлий и внезапно съжали. Въздъхна и отново седна. — Царедворците угаждат на всичките ти желания, нали?

Птолемей се поколеба.

— Когато действам с чест и съгласно традициите, да. Уважават поста и кръвта ми въпреки моята младост. — Не погледна Юлий, докато говореше, но изведнъж го обзе нов прилив на гняв. — Твоите хора ме нападнаха, нахлуха в покоите ми. Ще бъдеш изгорен и разкъсан, когато…

— От това, което видях, Панек почти не те слуша — каза Юлий.

Очите на Птолемей проблеснаха.

— Ти не знаеш нищо за живота ми, римлянино. Аз съм дете, но и цар. Нося божествения пламък в себе си. Панек е…

Отново се поколеба и Юлий заговори бързо, опитваше се да използва слабостта му.

— Панек е силата в сянка. Да не би да очакваш да отстъпи, когато пораснеш? Това никога няма да стане. Ще има нещастен случай — трагично падане или болест — и Панек ще управлява поне още едно десетилетие, докато не порасне следващото дете. Познал съм изкушенията на властта, момче. Ако не друго, приеми поне това предупреждение от мен.

Гледаше как царят обмисля думите му. Беше изненадан от поведението му. Отчасти очакваше да плаче, когато влезе, но вместо това откри, че момчето се отнася към него като към равен или като към слуга. Царят може и да беше дете, но имаше остър ум и Юлий виждаше как мисли и планира.