Боговете на войната [bg]

Съпротивата, която срещнаха в двореца, беше откъслечна и зле организирана. Юлий остана с впечатлението, че египтяните никога не са обмисляли възможността за директно нападение. Външните порти бяха по-скоро за украса, отколкото за солидна преграда, и защитниците им, изглежда, бяха обхванати от ужас, защото само крещяха и пищяха.

Отнякъде изникнаха и войници и дори се опитаха да спрат римляните, но те ги изклаха като агнета. Бронзовите врати, през които Юлий бе влязъл при посещението си, бяха затворени и здраво залостени. Той благодари на боговете за информацията от Клеопатра и тръгна настрани заедно с няколко мъже с чукове.

Страничната врата беше здрава, но и тя падна под ударите на чуковете. Десети нахлу в двореца и отвътре се чуха виковете на защитниците. Схватката беше кратка и ужасяваща. Бронзовите оръжия на дворцовите пазачи не можеха да направят нищо на римските брони и след няколко минути първите от Десети вече продължаваха напред.

— Накъде? — попита Октавиан и изплю кръв от сцепената си устна.

На Юлий му се искаше да има повече светлина, но можеше да се ориентира и по белия отблясък на мраморните стъпала, по които беше слязъл сякаш преди цяла вечност.

— Нагоре! — И посочи.

Дъхът му излизаше на хрипове, мечът му беше изгубил блясъка си от кръвта на неизвестен пазач, но той се затича заедно с другите нагоре по стъпалата. Клеопатра му беше казала къде спи брат й и Юлий зави от залата за срещи в коридор, който беше по-добре осветен от останалите в този лабиринт. Октавиан и Домиций минаха пред него. Внезапно той им извика да спрат.

Бяха стигнали до една врата, която изглеждаше направена от злато.

— Тук е — каза Юлий. — Донесете чуковете! — Блъсна вратата с рамо, но тя не поддаде.

— Дръпни се, господарю — каза над рамото му един широкоплещест войник от Десети.

Юлий се отдръпна, а легионерът вдигна чука и заудря вратата. Присъединиха се още двама.

Златото беше тежко, но меко и скоро едното крило на вратата хлътна и увисна на счупената панта.

През отвора излетя стрела, хлъзна се по един от чуковете и прободе бузата на войника, който удряше с него. Той изруга, но не пусна чука. Трима от Десети го натиснаха на земята, бързо счупиха стрелата и я извадиха. В това време второто крило падна и мъжете вдигнаха щитовете си — още две стрели се удариха в тях и отскочиха — и нахлуха в покоите на царя.

Юлий се изненада, като видя стрелците — две голи момичета с лъкове в ръце. Те изпищяха от ужас и се опитаха да стрелят пак, но легионерите изтръгнаха оръжията от ръцете им почти със задоволство.

Царската спалня беше тъмна и Юлий знаеше, че силуетите на първите, които влязат, ще се очертаят на вратата. Войниците му не се поколебаха, сигурни, че бързината ще ги запази, и скочиха в тъмнината, готови да убиват.

— Ето го! — викна някой. — Та той е дете!