Колелото на Осхайм [bg]

Хертет сякаш се губеше в мрачната хватка на трона си, потънал в широка златоткана роба, украсена със сложни заврънкулки и спирали от бретански тип. Докато вървях след Роланд, забелязах нездравата бледност на чичо, който се потеше под короната, по-изпит отколкото на погребението на татко същата сутрин.

— Здравей, татко! — Дребният говорен дефект на Роланд успяваше да придаде комичен оттенък на повечето думи. Един по-добър баща би сменил името на сина си на Джон, когато проблемът с „р“-то стане очевиден. Роланд се промуши между още двама лордове и вдигна ръце, повишавайки глас. — Татко! Намерих принц Джалан, дошъл е да ти се врече във вярност!

После отстъпи встрани, за да ме представи, и погледът му за първи път падна на вързаните ми китки. В очите му се появи леко объркване, докато оглеждаше разкъсаните ми опръскани с кръв дрехи.

— Племеннико. Поздравявам те за това, че си първото от момчетата на Реймънд, дошло да подвие крак… но защо се явяваш пред мен в дрипи и въжета? Това да не е някаква нова мода? Хе-хе…

Лаещият му смях предизвика подмазваческо ехо откъм придворните му, които се закискаха на моето състояние.

Хертет вдигна ръце, призовавайки любезно за тишина.

— Е, и къде са тези твои братя? Би трябвало Мартус да дойде да ми предложи верността си. Сега той е глава на семейството, нали? Поне докато новият папски кардинал не отлъчи цялата ви пасмина!

Това предизвика още смях.

— Мартус удържа врага пред стените на двореца по ваша заповед… чичо. — Не можех да го нарека крал, не още. — Когато го видях за последно, се канеше да нападне един парцалан. Не знам дали…

— Един какво? — попита Хертет.

Дукът на Граст се намеси, преди да успея да отговоря, вперил студен поглед в мен.

— Парцалан, ваше величество. Селяндурска дума за прашните вихрушки, които се надигат от време на време. Онази паплач ги смята за обладани от духове.

— Хе-хе! Ах, това момче! Винаги съм казвал, че ако няма с кого да се бие, ще се бие с вятъра! Не го ли казвах, Роланд? А? — Хертет отметна сплъстените сиви кичури от челото си, когато угодническият смях се разнесе отново.

— Не знам дали Мартус е оцелял — повиших глас. — А Дарин е мъртъв, убит отсам градските стени от мъртъвци, които прехвърлиха Апанската порта. Външният град гори. Трябва да…

— Да, да. — Челото на Хертет се сбърчи под короната и в гласа му прозвуча раздразнение. — Не си ли ти маршалът, племеннико? Не трябва ли да си там, за да сложиш край на всичко това? Или не ставаш за тази работа? — Изглеждаше колкото ядосан, толкова и нервен, и се въртеше на трона.

Долових слабост в него. Никога нямаше да получа нужната помощ при портата, ако им позволях да ме прогонят с насмешки от кралския двор, затова атакувах.

— Как взе короната, чичо? — Блещукането на диамантите улови погледа ми. — Тя беше заключена в кралската съкровищница. — Татко ми бе разправял за желязното хранилище. Първият Голот похарчил малко състояние, за да опази едно по-голямо. Туркмански майстори ковачи дошли чак от Изтока, за да я направят на място. С времето човек би могъл да проникне в съкровищницата… но толкова бързо? — Червената кралица държи ключа у себе си.