Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

То, това, тварта, учудено зяпаше катанеца, който се поклащаше игриво. В очите му блестеше някаква палава нотка, почти, като у котарак. Но зъбите му, дълги колкото цяла длан, определено не можеха да се сравнят с домашно животно или да се приближат до нещо игриво.

— Искаш ли да ти го дам? — запита Дориан.

Разказвачът питаше животното!

То откъсна хипнотизирания си поглед от катинара и зяпна Дориан. Очите му къкреха в заслепяващо зарево. Ако човек се загледаше в самия им център, рискуваше да се прости със зрението си.

Тварта се приведе още повече и замахна с един от удивително дългите си крайници. Дориан отскочи назад, бутайки Сюзън и Джеръми. Ръката на чудовището разсече въздуха и загуби инерцията си в стената, която раздроби с оглушително скърцане и срутване. Багажните шкафчета се откъртиха от поставките си и провиснаха на една страна. Прозорецът се пръсна от напрежението и безброй стъкълца хвръкнаха в обширните поля навън, сега покрити със сивата сянка на идващата нощ.

Съществото, сякаш не усетило нищо от щетите, които бе причинило, моментално замахна и с втората си ръка, която сякаш притежаваше още по-огромни нокти.

Дориан осъзна, че няма накъде да се отдръпва, а ако скочеше настрани, щеше да постави в непосредствена опасност Сюзън и Джеръми. Изход нямаше. Дилемата бе невъзможна за решаване, не и за няколкото стотни от секундата, които притежаваше.

Трак-ка-так!

Щрак!

Мигом светлините из влака светнаха. Създанието се стресна. Дългуча приклекна и вдигна ръце върху очите си, пазейки се от светлината. Сякаш му трябваха няколко минути, за да свикне.

Ала на Дориан му трябваха две секунди, за да се окопити. Бързо присви пестник около връвта. Пристъпи и замахна с катинара към съществото. Катанецът се бе превърнал в оръжие. Масивното парче метал се впи в черепа на тварта и, като на забавен кадър, започна да го огъва все по-навътре. След миг като че ли щеше да го пръсне, но вместо това създанието се разпиля на пясък, който потече из цялото купе.

Дориан кимна доволно, прибра катинара в джоба си. Усети го като успокояваща тежест.

— Дотук добре! — възкликна той.

Най-страшното…

— Какво, дявол го взел, беше това?! — изрева Джеръми. — Всъщност, да не би да беше някакъв дявол!?

Сюзън си помисли, че въпросът му звучеше повече от глупаво и се усмихна. Усети как я напушва смях, но не знаеше дали е истеричен или искрен. Знаеше, че го има и ако не го изпусне, ще стане по-страшно…

— Мда, нещо такова… — отвърна внезапно Дориан и Сюзън усети как смехът я напуска, а страх вледенява жилите. — Наистина не съм се замислял, знам, че ги има и трябва да съм там, където те идват.