Адвокат за милиони [bg]

— Ще ти кажа кога да спреш — каза Бългър, когато наближиха западния край на огромния паркинг. — Завий тук, вдясно. — Девън сви и мина през един портал. Виждаха се две сгради, ниски и дълги, разположени перпендикулярно на реката. Избеляла табела върху едната гласеше „Складови и логистични площи“. — Завий отзад — продължи с инструкциите мафиотът. — Излязоха на тесен път, който правеше остър завой при брега, оттам продължаваше по протежение на стената на сградата, стесняваше се и свършваше между двете постройки.

На половината път Уайти каза:

— Паркирай тук. — Девън спря микробуса. — Слизай.

Девън се подчини. Бългър също слезе. Огледа се, отиде отзад и отвори микробуса. Двамата вдигнаха сандъка и го отнесоха до единствената врата, която Девън забеляза. Оставиха го пред вратата и Бългър извади ключ. Отвори вратата и двамата внесоха сандъка вътре. Там цареше непрогледна тъмнина и Девън се запита дали не е умрял. Опипа стената, откри електрически ключ и го включи. Пространството се озари от жълта светлина.

— Изгаси шибаната лампа — изсъска Бългър.

Той го изгледа объркано, но се подчини. Миг по-късно Бългър включи фенерче и го пъхна под мишница. Светлината беше слаба, но достатъчна, за да се придвижат по тесния и дълъг коридор.

— Върви до края на коридора — каза Уайти и двамата тръгнаха натам.

Девън не виждаше почти нищо в мрака, но беше сигурен, че едва ли има и какво да се види. От двете страни на коридора имаше тесни сини плъзгащи се врати. Напомняха на Девън за затворнически килии, мавзолей на единичното заточение, където виковете на обитателите биваха заглушавани и забравяни.

Когато стигнаха до другия край на коридора, оставиха сандъка на земята и с помощта на фенерчето Бългър извади друг ключ и отключи вратата. Издърпа дръжката, която се намираше в долната част на вратата и тя се плъзна и се отвори. Направи знак на Девън да влязат, вдигна единия край на сандъка и двамата го внесоха в малкото складово помещение, след което затвориха вратата. Помещението не беше по-голямо от два на три метра, малко по-просторно от затворническа килия. Нямаше вентилация, нито топлоизолация. От устите им излизаше пара.

В средата на склада стоеше тесен дървен сандък, висок метър и половина, дълъг два метра и половина и широк около метър. Първата мисъл на Девън беше, че това е някакъв гроб.

Бългър отвори капака на сандъка, който беше с метална ключалка. Девън никога не беше виждал подобно нещо. Вътрешността беше облицована с мек и скъп плат. Приличаше на коприна, но доста плътна.

— Какво е това? — попита той.

— Гледай си работата и не се бъркай — отговори Бългър. — В микробуса има чук. Донеси го и ела да отворим сандъка.

Девън изпълни нарежданията. Необходими му бяха няколко минути да отвори капака на сандъка. Когато го отвори, не можа да повярва на очите си. Вътре се намираха всички картини и графики, които Ирландеца беше взел от музея преди години.