Златният бряг [bg]

— Не, това е моят подарък за вас двамата.

— Окей. Може да започнеш, когато пожелаеш. Вратата е отворена за теб.

Имах чувството, че Франк предварително знаеше за това, а и съвсем в стила на Сюзън беше да си постигне целта, заобикаляйки мен и Анна Белароса. Сюзън получаваше това, което иска Сюзън.

Приближих към вратата.

— Е, прекарахме много приятна и интересна вечер — казах аз, което беше стандартното ми изречение за довиждане.

— Аха — съгласи се Франк.

Сюзън каза своята реплика:

— Анна, непременно трябва да ми дадеш рецептата си за пълнежа на cannoli.

Стомахът ми отново се сви.

— Нямам рецепта — отвърна мисис Белароса. — Просто го правя.

— Прекрасно — каза Сюзън, а след това довърши репликата си. — Не си спомням някога да съм се забавлявала така. Трябва да повторим тази вечер. Елате ни на гости някой път.

Всъщност думите й прозвучаха искрено.

— Окей — усмихна се Анна. — Какво ще кажете за утре?

— Ще ти се обадя — каза Сюзън.

Франк отвори вратата.

— Спокойно си идете вкъщи. И внимавайте за ченгето. — Той се разсмя.

Ръкувах се с моя домакин и целунах Анна по бузата. Анна и Сюзън се целунаха, след това Франк и Сюзън се целунаха. Като свърши тази церемония, аз се обърнах към вратата, след това спрях, извадих една визитна картичка от портфейла си и я оставих върху някаква маса за цветя. Отидохме със Сюзън до колата й. Сюзън искаше да кара и седна зад волана. Колата зави около фонтана и ние махнахме на семейство Белароса, които все още стояха на вратата. След това Сюзън се насочи надолу по алеята.

Обикновено не разговаряме много след някоя светска вечер, понякога защото сме уморени, а понякога защото единият или другият от нас е страшно сърдит за нещо, като например флиртуване, твърде интимно танцуване, саркастични забележки и т.н.

Като наближихме порите, те се отвориха и Антъни излезе пред вратарската къщичка. Докато минавахме покрай него, той ни махна. Сюзън също му махна. След това зави надясно по „Грейс Лейн“. Най-сетне каза:

— Прекарах хубава вечер. На теб хареса ли ти?

— Да.

Тя ме погледна.

— Това „да“ ли означаваше?

— Да.

— Добре. Значи се радваш, че дойде?

— Да.

Тя зави към отворените порти на Станхоуп Хол, мина през тях и спря. За разлика от портите на семейство Белароса нашите нямат електронен механизъм, така че се налагаше да сляза, да ги затворя и заключа. Вратарската къщичка беше тъмна, разбира се, тъй като семейство Алърд си лягат рано.

Точно този е моментът, когато понякога заявявам, че предпочитам да измина останалия път до вкъщи пеша. Това обикновено бива последвано от рязко завъртване на колела и хвърчащ чакъл. На сутринта Джордж го помита и го заравнява отново.

— Идваш ли — извика Сюзън от колата, — или не?