Златният бряг [bg]

— Ето това е. Значи няма от какво да се страхуваш. Да ти донеса ли малко шери? Грапа?

— Не. Добре съм.

Тя продължаваше да се държи за кръстчето си, като блокираше по този начин гледката ми към Долината на радостта.

Погледнах часовника си. Бяха минали около 20 минути, откакто Сюзън и Франк излязоха да се разхождат, и започнах леко да се ядосвам.

Облегнах се на стола и кръстосах крака. С Анна си разменихме няколко думи, но тя очевидно бе разстроена от нещо. Най-накрая, малко раздразнен от глупостта й, казах твърдо:

— Един християнин не бива да вярва в духове.

— А свещения дух?

— Свети дух. Това е друго.

— Ние казваме свещения дух.

Това беше малко обезпокоително.

— Тогава повикайте пак свещениците — казах аз. — Нека прогонят духовете.

— Ще ги повикам.

Най-после Сюзън и Франк се върнаха. Сюзън се обърна към мен:

— Трябва да видиш оранжерията. Гъмжи от цветя, тропически растения, палми и папрат. Разкошна е!

— Няма ли zucchini70?

— Всички зеленчуци вече съм ги изнесъл навън — обясни Белароса. — Градинарят ми се грижи за всички стайни растения и за оранжерията. Той се занимава с тях, редува ги. Разбираш ли?

Сюзън и Франк седнаха. Сега щеше да се говори за растения и аз „изключих“. Прекарах през ума си сцената на терасата, а след това и разговора в библиотеката. Целият този епизод беше толкова далеч от опита и познанията ми, дори като адвокат, че съзнанието ми все още не бе успяло да го попие напълно. Но имах ясното чувство, че с Белароса сме сключили някакво споразумение.

Някакъв дълъг, богато украсен часовник, изправен до стената в далечния ъгъл, отбеляза точен час и в балната зала отекнаха 12 удара. Използвах възможността да кажа:

— Опасявам се, че твърде дълго притесняваме нашите домакини.

Това е уаспски израз за: „Може ли вече да си тръгваме, по дяволите?“.

— Н-не — каза Белароса, — ако исках да си отидете, щях да ви кажа. За какво сте се разбързали?

Обявих на всеослушание:

— Хемороидите ми ме притесняват.

Мисис Белароса, която, изглежда, бе надмогнала страха си от духове, каза съчувствено:

— О, това може да ти изкара душата. Имах ги при всяка бременност.

— А също и Сюзън. — Станах, избягвайки ледения, унищожителен поглед на Сюзън.

Другите също станаха и ние тръгнахме след семейство Белароса, излизайки от балната зала. Опитах се да приложа на Сюзън малко от оная практика с настъпването по крака, за да я накарам да се усмихне. Тя най-сетне изкриви устата си в някаква усмивка и ме ощипа по ръката.

Докато прекосявахме вестибюла, аз изсвирих с уста, имитирайки пеенето на жълта сипка, което правя доста добре, и птиците от всички клетки закрещяха и зацвъртяха.

Белароса ми хвърли един поглед през рамо, продължавайки да върви.