Игри за милиарди [bg]

В четвъртък, както обикновено, Джак излезе от дома си в седем. В седем и половина седеше удобно в ресторанта на обичайната си маса за двама край камината. Без да гледа менюто, си поръча специалитета на заведението — пълнени скариди, и любимото си питие. Когато му донесоха чашата скоч с лед, край масата му се мярна позната фигура.

Мъжът спря като закован.

— Боже мой! Джак!… Джак Уайли! Ти си, нали? — попита мъжът, като се престори на объркан.

Джак остави чашата скоч и вдигна очи.

— Здравей, Лу.

Уолърман се приближи още малко и застана до масата.

— Какво правиш тук?

— Живея наблизо.

Уолърман се огледа, после пак се обърна към Джак.

— Сам съм. Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Очаквам някого — излъга Джак и погледна към вратата, като че ли човекът, когото очакваше щеше да влезе всеки момент.

— Тогава ще седна само за едно бързо питие. Да си побъбрим за старото време. Ще си тръгна веднага щом дойде гостът ти. — Без да чака отговор, Уолърман се настани на стола срещу Джак и вдигна ръка, за да повика сервитьорката. — Е, какво правиш напоследък? — попита той непринудено.

— Различни неща. Нищо интересно.

Сервитьорката дойде и Уолърман веднага поръча два джина с тоник. После бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и внимателно го остави в средата на масата.

— Очаквам важно обаждане. Няма почивка за нас, алчните.

Беше взел телефона само преди час от Морган, който в момента се бе свил в черен ван додж на паркинга и слушаше всяка дума от разговора им. Апаратът беше преработен от техниците на охранителната фирма — вътрешността му бе извадена и на нейно място бяха монтирани два широкоъгълни обектива и много чувствителен микрофон, който улавяше и жуженето на муха. Техниците бяха много горди с него. Сега за пръв път новото чудо щеше да бъде изпробвано в реални условия.

Морган, който дъвчеше пуканки пред апаратурата, беше залепил очи за двата монитора, поставени един до друг. На левия се появи лицето на Джак. Уолърман беше вляво. Морган тупна с длан по плота и изсъска:

— Пипнах те, копеле!

Джак гледаше право напред към събеседника си.

— Изглежда, се справяш добре, Лу. — В гласа му се прокрадна изненада.

Уолърман беше облечен безупречно, с нов син костюм за две хиляди долара, който му бяха купили от охранителната фирма, и наистина приличаше на повече от преуспял. Ноктите му бяха старателно оформени, прическата му беше направена от фризьор срещу двеста долара. Дори и зъбите му бяха избелени и излъскани до блясък. Беше им отнело много време и средства, но сега изглеждаше точно такъв, какъвто не беше — едра риба от Уолстрийт, пълен с пари, готов да сключва сделки за милиони, ако не и за милиарди.

— Справям се по-добре, отколкото очаквах, трябва да призная — отговори Уолърман с точната доза скромност. Джак не каза нищо и стана ясно, че не му се разговаря.

— Ожени ли се вече? — попита Уолърман, за да поддържа разговора.

— Не. А ти?