Двор от крила и разруха

— Отзови кучето си — процеди със смъртоносен глас Амрен.

Защото сянката в ъгъла зад нея… това беше Азриел, стиснал дръжката на Изповедника в белязаната си ръка. Беше стигнал дотам, без да усетя, макар че останалите несъмнено го следяха.

Амрен му се озъби, но красивото лице на сенкопоеца дори не трепна.

Без да помръдне от мястото си, Рис я попита:

— Защо не искаш да ни кажеш?

Касиан дискретно избута Неста зад себе си, закачайки пръсти в полите на черната й рокля. Сякаш държеше да се увери, че не влиза в непосредствения обхват на Амрен. Неста само се надигна на пръсти, за да вижда над рамото му.

— Защото скалата под тази къща има уши, вятърът има уши. Всичко слуша — отговори Амрен. — И ако нещо ме издаде… Ще си спомнят, Рисанд, че не са ме заловили. А няма да им позволя да ме тикнат отново в оная черна яма.

Огромен щит се спусна около нас и ушите ми заглъхнаха.

— Онова, което кажеш, ще бъде чуто само в тази стая.

Амрен плъзна поглед по книгите, забравени върху ниската масичка във всекидневната, и свъси вежди.

— Трябваше да се откажа от нещо. От себе си. За да избягам, трябваше да се превърна в нещо съвършено различно, нещо, което Затворът нямаше да разпознае. Затова… затова се затворих в това тяло.

За пръв път я чувах да се препъва в думите си.

— Каза, че някой друг те е затворил в него — отбеляза предпазливо Рис.

— Излъгах. Само така можех да прикрия постъпката си. От всичко и всички. За да избягам от Затвора, се престорих на простосмъртна. Останах си безсмъртна като вас, но… простосмъртна в сравнение с… някогашната си форма. Ала и преди това не се чувствах като вас. Както се чувствам сега. Изпитвах преданост, гняв и любопитство, но не и пълната ви гама от емоции. — В очите й пак нахлу онази отнесеност. — Според нечии виждания бях съвършена. Не съжалявах за нищо, не скърбях, не знаех какво е болка. А ето че… ето че се озовах тук, защото не бях съвсем като другите. Дори в предишното си съществувание бях различна. Твърде любопитна. Твърде непримирима. В деня, когато небето се разцепи… именно любопитството ме ръководеше. Братята и сестрите ми избягаха. Току-що бяхме опустошили два града по заповед на господаря ни, бяхме ги превърнали в руини, но те избягаха през цепнатината в света. Аз обаче исках да погледна. Исках. Не бях създадена, нито възпитана да действам с подобна себичност. Наясно бях какво се случва с онези от расата ми, които прекрачеха някоя граница или се научеха да поставят собствените си нужди на първо място. Да чувстват. Въпреки това минах през цепнатината в небето. И ето ме тук.