Двор от крила и разруха

Касиан преметна ръка през раменете й. За пръв път виждах лицето му толкова каменно. Погледът му прескочи от Рис към Азриел.

— Трябваше да ни предупредиш.

— Аз трябваше — обади се Рис, макар и да не долових разкаяние в гласа му.

Азриел просто стоеше неподвижно на мястото си, свил плътно крила. Сифоните му мъждукаха бледо.

Реших, че е време да се намеся.

— Ще поставим ограничения. Ние ще определяме кога и за колко време могат да идват.

Мор поклати глава, без да откъсва очи от Рис.

— Ако Амаранта беше сред живите… — Думата пропълзя като змия в стаята, изпълвайки ъглите с мрак. — Ако беше сред живите и й предложех да се съюзим, макар и единствено, за да спася всички ни, как щеше да се почувстваш?

Никога — никога досега не бяха стигали толкова близо до темата за случилото се с него.

Отидох до Рис и докоснах пръстите му. Те се сключиха около моите.

— Ако Амаранта ни предложеше дори най-нищожния шанс за оцеляване — отвърна той с нетрепващ поглед, — нямаше да ми пука, че ме е принуждавала да я чукам толкова години наред.

Касиан настръхна. Цялата стая настръхна.

— Ако Амаранта се появеше на вратата ми в този момент — озъби се Рис, кимвайки към фоайето — и ми предложеше начин да победим Хиберн, да спася живота на всички ви, щях да се благодаря на шибания Котел.

Мор поклати глава и от очите й пак рукнаха сълзи.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Рис.

Ала връзката, мостът между нас… беше смутна пустош. Вилнееща, мрачна буря.

Всичко изречено ги отдалечаваше един от друг твърде много. Пробвах да прихвана погледа на Касиан, но той ги наблюдаваше изкъсо. За пръв път виждах златистобронзовата му кожа толкова пребледняла. Сенките на Азриел се бяха струпали близо около него и почти го скриваха от взора ми. А Амрен…

Амрен пристъпи между Рис и Мор. И двамата се извисяваха над нея.

— От четирийсет и девет години крепя кръга ни — подхвана тя с блеснали като светкавици очи. — Няма да ви позволя да го разкъсате на парчета точно сега. — Тя се обърна към Мор. — Съюзът с Кеир и Ерис не е равностоен на прошка. И когато тази война приключи, лично аз ще ти помогна да ги заловим и да им прережем гърлата, ако това искаш.

Мор не отговори, но поне най-сетне откъсна очи от Рис.

— Баща ми ще отрови Веларис.

— Няма да му позволя — отсече Амрен.

Повярвах й.

И като че ли Мор също й повярва, защото неспирните й сълзи намаляха някак.

Амрен се обърна към Рис, чието лице вече излъчваше… съкрушение.

Пъхнах ръка в неговата.

Виждам те — изпратих му думите, които му бях прошепнала преди толкова много месеци. — И не ме плашиш.

Амрен му каза:

— Ти си подмолно копеле. Винаги си бил и вероятно винаги ще си останеш. Но това, моето момче, не те оправдава. Трябваше да ни предупредиш. Да предупредиш нея, че ще имаш взимане-даване с онези две чудовища. Да, отсъдил си правилно, добре си изиграл картите си. Но и зле.