Хари Потър и затворникът от Азкабан

На светлината от пръчката видя ствола на дебело дърво — бяха гонили Скабърс до сянката на Плашещата върба, чиито клони скърцаха като при буря и се вееха насам-натам, за да не им позволят да се приближат.

А там, в основата на дървото, се виждаше кучето, което дърпаше Рон заднишком през голяма дупка между корените… Рон яростно се съпротивяваше, но главата и горната част на тялото му бързо изчезнаха от погледите им.

— Рон! — изкрещя Хари, но един дебел клон го удари жестоко и той политна назад.

Двамата с Рон и Хърмаяни виждаха вече само единия от краката на Рон, който той бе заклещил в корените на върбата, за да не го изтегли кучето съвсем под земята. Ала ужасен пукот раздра въздуха като изстрел, кракът на Рон се счупи и след миг нямаше и следа от него.

— Хари… трябва да тичаме за помощ… — извика Хърмаяни, която също бе разкървавена — върбата бе разкъсала рамото й.

— Не! Това голямо нещо ей сега ще го изяде… Нямаме никакво време…

— Няма да успеем да влезем без помощ…

Още един клон ги шибна с вейки като кокалести пръсти.

— Щом това голямо куче можа да влезе, и ние ще успеем — задъхваше се вече Хари, като се луташе насам-натам, търсейки начин да се провре между разярените свистящи клони, ала не можеше да се приближи и на сантиметър към корените, без да попадне в обсега на ударите.

— Ооо! Помощ! Помощ! — неистово шепнеше Хърмаяни, като подскачаше и се въртеше безпомощно на едно място. — Ооох… моля…

Крукшанкс се стрелна покрай нея, провря се като змия между шибащите клони и постави предна лапа върху един изпъкнал чвор на ствола.

Дървото тутакси престана да се движи, сякаш се вкамени. Не трепваше дори и листенце.

— Крукшанкс! — прошепна Хърмаяни изумена и сграбчи ръката на Хари силно до болка. — Откъде е знаел?

— Той е приятел на кучето — мрачно каза Хари. — Видях ги заедно. Хайде… и си приготви магическата пръчка…

За няколко секунди бяха до ствола, но преди да стигнат отвора между корените, успяха да видят само как Крукшанкс се шмугна вътре и заметна връхчето на опашката си като дълга четка. Хари го последва, като запълзя с главата напред и се спусна по пръстта до дъното на възнисък тунел. Крукшанкс бе малко по-напред и очите му блестяха на светлината от пръчката на Хари. След секунда се смъкна и Хърмаяни.

— Къде е Рон? — прошепна тя с ужас в гласа.

— Насам — отвърна Хари и тръгна, приведен на две, подир Крукшанкс.

— Къде ли извежда този тунел? — почти без дъх попита Хърмаяни зад него.

— Не знам… отбелязан е на Хитроумната карта, но Фред и Джордж ми казаха, че никой не е влизал в него. Стига до края на картата и вероятно води до Хогсмийд…

Движеха се колкото се може по-бързо, все така наведени, а пред тях опашката на Крукшанкс ту се появяваше, ту изчезваше. Тунелът продължаваше и на Хари му се струваше, че е дълъг почти колкото онзи до „Меденото царство“. Докато си поемаше въздух рязко и с мъка, Хари си мислеше само за Рон и какво ли правеше с него гигантското куче.