Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Но Хари усещаше, че Хърмаяни сама не вярваше на думите си. Всички наоколо им разговаряха оживено, докато се хранеха, щастливи от наближаващия край на изпитите този следобед. Само тримата приятели, загрижени за Хагрид и Бъкбийк, не се включиха в разговорите.
Последният изпит на Хари и Рон беше по пророкуване, а на Хърмаяни — по мъгълознание. Те тръгнаха заедно нагоре по мраморното стълбище. Хърмаяни ги остави на горния етаж, а Хари и Рон продължиха до седмия, където по-голямата част от съучениците им седяха по витата стълба към кабинета на професор Трелони и се опитваха да преговорят нещо в последния момент.
— Тя ще изпитва всекиго поотделно — уведоми ги Невил, като седнаха до него. Беше отворил в скута си „Разбулване на бъдещето“ на страниците, където пишеше за гадаене по кристално кълбо. — Някой от вас двамата да е виждал изобщо нещо в кристално кълбо? — попита ги той тъжно.
— Изобщо не — отвърна Рон безгрижно.
Той постоянно поглеждаше ръчния си часовник и Хари знаеше, че смята колко време остава, докато започне обжалването за Бъкбийк.
Опашката от ученици намаляваше много бавно. Колкото пъти някой слезеше по сребристата стълбичка, останалите от класа го посрещаха с въпроси: „Какво те пита? Добре ли мина?“
Но всички отказваха да отговарят.
— Тя каза, че кристалната топка я предупредила — ако издам нещо, ще ми се случи ужасно нещастие! — чу се тънкото гласче на Невил, докато се смъкваше надолу по стълбичката към Хари и Рон, чийто ред бе вече дошъл.
— Много удобно! — изпръхтя Рон, вече на стълбата. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че Хърмаяни имаше право за нея (той бутна с палец над главата си, който служеше за врата), че е просто хитра измамница.
— Май да — каза Хари и погледна часовника си. Вече беше два часът. — Дано не те забави много…
Парвати слезе, преливаща от гордост.
— Тя каза, че имам всички данни за истинска ясновидка. Можах да видя купища неща… Е, успех!
И тя забърза към Лавендър.
— Роналд Уизли — чу се познатият хрипкав глас над главите им.
Рон направи гримаса към Хари и изчезна зад капака. Хари остана да го изпитват последен. Той седна на пода, облегна се на стената и се заслуша в мухата, която бръмчеше по осветения от слънцето прозорец, но мислите му бяха чак отвъд поляните при Хагрид.
Най-сетне след двайсетина минути на стълбите се появиха големите крака на Рон.
— Как мина? — попита го Хари и стана.
— Глупости! — отвърна Рон. — Нищо не можах да видя, но съчиних разни работи. Едва ли съм я убедил обаче…
— Ще се видим в общата стая — смотолеви Хари, а отгоре се чу как професор Трелони го извика: — Хари Потър!
В малката стая в кулата бе по-горещо отвсякога, завесите бяха спуснати, в камината гореше огън и обичайната сладникава миризма задави Хари, докато се препъваше през хаоса от столове и маси до мястото, където професор Трелони седеше и го чакаше до голямо кристално кълбо.
— Добър ден, миличък! — любезно го поздрави тя. — Би ли се взрял в тази сфера… Не бързай, хайде… и ми кажи какво виждаш в нея…
Хари се наведе и се вгледа колкото се може по-втренчено, като очакваше да види нещо повече от кълбяща се бяла мъгла, но нищо не се случи.
— Е? — професор Трелони го подкани грижовно. — Какво виждаш?
Жегата го задушаваше, усещаше дразнене в ноздрите си от благовонията, лъхащи откъм камината. Той си спомни какво му беше казал Рон току-що и реши да се преструва.
— Ъъъ… тъмен силует — нещо…
— На какво ти прилича? — шепнеше вече професор Трелони. — Помисли, хайде…
Хари пусна на воля мислите си и те го насочиха към Бъкбийк.
— Виждам хипогриф! — уверено каза Хари.
— Наистина ли?! — развълнува се професор Трелони, докато грижливо записваше нещо върху пергамента на коленете си. — Моето момче, ти може би виждаш изхода от проблемите на клетия Хагрид с Министерството на магията! Погледни по-отблизо… Прилича ли хипогрифът… там ли е все още главата му?
— Да — отвърна Хари твърдо.
— Сигурен ли си? — настояваше професор Трелони. — Съвсем сигурен ли си, миличък? И всъщност не го ли виждаш да се гърчи на земята, а някаква тъмна фигура да издига секира над него?
— Не! — каза Хари, на когото вече започваше да му се повдига.
— И няма кръв? Хагрид не ридае?
— Не — повтори Хари, като повече от всичко искаше да се махне от тази стая и жегата в нея. — Изглежда чудесно, той тъкмо… излита…
Професор Трелони въздъхна.
— Е, миличък, мисля че стига… Малко съм разочарована… но съм сигурна, че ти положи всички усилия.