Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Хайде — прошепна тя, — няма никой… Мятай мантията…
Като вървяха плътно един до друг, за да не ги види никой, те преминаха на пръсти през входната зала, скрити под мантията, после слязоха по каменната стълба към поляната. Слънцето вече залязваше над Забранената гора и позлатяваше върховете на дърветата.
Стигнаха до колибата на Хагрид и почукаха. Той се забави една минутка и когато най-сетне им отвори, пребледнял и разтреперан, се заоглежда наоколо.
— Ние сме — прошепна Хари. — Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.
— Не биваше да идвате! — отвърна им също с шепот Хагрид, но се отдръпна да влязат, бързо затвори вратата и Хари смъкна мантията.
Хагрид не плачеше, нито ги прегръщаше. Приличаше на човек, който не знае нито къде е, нито какво прави. Тази негова безпомощност бе по-покъртителна от сълзите.
— Да ви направя малко чай? — рече той.
Големите му ръце се тресяха, като посегна за чайника.
— Къде е Бъкбийк, Хагрид? — колебливо попита Хърмаяни.
— Аз… изведох го навън — отвърна Хагрид и разплиска млякото върху масата, докато пълнеше каната. — Вързал съм го сред тиквите в лехата. Рекох си — да погледа дърветата и… и да подиша чист въздух… преди да…
Ръцете на Хагрид трепереше така неудържимо, че каната с мляко се изплъзна и се разби на пода.
— Аз ще почистя, Хагрид — бързо каза Хърмаяни и се втурна да изчисти разляното мляко.
— В шкафа има още — каза Хагрид и като седна, взе да бърше чело с ръкава си.
Хари погледна към Рон, но не срещна в очите му особена надежда.
— Може ли да се направи нещо, Хагрид? — разпалено попита Хари, като седна до него. — Дъмбълдор…
— Той вече опита — каза Хагрид. — Няма власт да отмени решението на комисията. Казал им, че на Бъкбийк му няма нищо, ама те са се уплашили. Нали знаете какъв е Луциус Малфой… Заплашил ги е според мен… пък и екзекуторът, оня Макнеър, е отколешен приятел на Малфой… ама поне щяло да бъде бързо и чисто… пък и аз ще съм до него…
Хагрид преглътна. Очите му тревожно се озъртаха из стаята, сякаш търсеха надеждица или утеха.
— И Дъмбълдор щял да дойде… да присъства. Писа ми тая сутрин. Каза, че искал да… да бъде до мен. Голяма работа е тоя Дъмбълдор…
Хърмаяни, която ровеше из шкафа на Хагрид за още мляко, изхлипа сподавено. Като се изправи с шишето в ръце, личеше, че едвам сдържа сълзите си.
— И ние ще останем с теб, Хагрид — започна тя, но великанът бързо поклати глава.
— Вий веднага си отивате в замъка. Нали ви казах, че не ща да гледате. То и сега не трябваше да идвате… че ако Фъдж или Дъмбълдор ви заловят по това време без разрешение, ще си изпатиш най-много ти, Хари.
По лицето на Хърмаяни вече се стичаха сълзи, но тя се опитваше да ги скрие от Хагрид, като се суетеше наоколо да приготви чай. Изведнъж, както вдигаше бутилката с мляко, за да отсипе в каната, тя нададе вик.
— Рон, аз… не мога да повярвам… Ето го Скабърс!
Рон я зяпна.
— Какви ги говориш?
Хърмаяни занесе каната за мляко до масата и я обърна с дъното нагоре. С панически писък и яростно драскане плъхът се изтърколи върху масата.
— Скабърс! — не повярва Рон. — Скабърс, как се озова тук?
Момчето грабна борещия се плъх и го вдигна към светлината. Скабърс бе в плачевно състояние. Беше отслабнал неимоверно, козината му бе опадала на кичури, оставяйки плешиви петна. Той се мяташе в ръцете на Рон, сякаш искаше да избяга на всяка цена.
— Не бой се, Скабърс! — каза му Рон. — Няма котки! Никой няма да ти стори зло.
Хагрид изведнъж се изправи, вперил очи в прозореца. Загорялото му лице бе добило цвета на пергамент.
— Те идват…
Хари, Рон и Хърмаяни веднага го наобиколиха. По стълбите на замъка в далечината слизаха група мъже. Най-отпред вървеше Албус Дъмбълдор и сребристата му брада проблясваше под последните лъчи на слънцето. До него крачеше Корнелиус Фъдж. Следваха ги немощният стар член на комисията и екзекуторът Макнеър.
— Трябва да си вървите — каза Хагрид. Той вече целият трепереше. — Не бива да ви открият тук… тръгвайте, хайде.
Рон напъха Скабърс в джоба си, а Хърмаяни грабна мантията невидимка.
— Ще ви изведа отзад — каза Хагрид.
Те го последваха през вратата към задния двор. На Хари всичко му се струваше някак недействително, особено след като забеляза Бъкбийк на няколко метра встрани, вързан за едно дърво зад лехата с тиквите на Хагрид. Хипогрифът сякаш усещаше, че нещо става. Той люшкаше заострената си глава насам-натам и нервно риеше земята.