Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Катилара я стрелна сърдито с поглед, сви рамене и отново впери очи в пътя.

Претовареното животно на ди Кабон явно беше на края на силите си и започваше да изостава. Другият ездач — да, определено беше Фойкс ди Гура — забави коня си и махна на свещения да мине пред него. Конят му напираше напред, опъвайки юздите. Фойкс го укроти с лявата си ръка, стисна дръжката на меча с дясната и се обърна към преследвачите.

„Не, Фойкс!“ безпомощно си помисли Иста. Фойкс беше силен мъж и владееше сносно меча, но му липсваха бързината и тънкият усет към оръжието, които притежаваше Арис. Можеше и да се справи с един или двама от враговете, може би дори с трима, и тези трима нямаше да станат повече, а останалите щяха да му видят сметката. Още не беше видял спасителния отряд, който бе извън полезрението му, в една дълга падина по пътя. Щеше да се хвърли да спасява свещения и да загине без нужда…

Дясната му ръка се вдигна от дръжката на меча, пръстите му се стискаха и отпускаха. Той протегна ръка напред. Бледо виолетово сияние се стрелна от дланта му и Катилара си пое рязко дъх от удивление. Лис не реагира — тя не можеше да види светлината, напомни си Иста.

Първият кон от потерята се спъна и падна с главата напред, като изхвърли ездача си от седлото. Още два паднаха отгоре му, преди ездачите им да реагират. Няколко коня се изправиха на задните си крака, други зацвилиха уплашено и се задърпаха встрани от пътя. Фойкс обърна коня си и го пришпори след ди Кабон.

„Така. Фойкс все още отглежда малката си мечка. И изглежда, я е научил да танцува“. Устните й се стегнаха тревожно при мисълта за изводите, на които навеждаше видяното току-що.

Други тревоги обаче бяха по-непосредствени. В падината на пътя Арис пресрещна ди Кабон. Запененият кафяв кон на свещения се закова на място с раздалечени нозе. Петнистият сив жребец се изправи на задните си крака до него. Жестикулации, сочене. Арис вдигна ръка във въздуха и хората му се сбраха около него. Нови жестове и команди, които вятърът издуха нанякъде и смисълът им не долетя до Иста и другите на високата кула. Мечове изскочиха от ножниците, стрели се запънаха на тетивите, пики настръхнаха като таралежи, конниците се подредиха в редица и тръгнаха бавно напред, все още под прикритието на падината.

Изтощеният кон на свещения пое ходом към Порифорс, но ездачът му извъртя дебелата си снага на седлото да погледне назад точно когато Фойкс се появи иззад хребета на възвишението. Младежът се стресна за миг при вида на въоръжената група, но Арис му махна окуражително, ди Кабон също, и той, изглежда, се успокои. Пришпори коня си напред, каза нещо на Арис, обърна се и изтегли меча си.

Напрегнато изчакване. Иста чуваше как кръвта тупти в ушите й и колкото и да бе глупаво, как някаква птичка пее в шубрака — ясно, бълбукащо, безразлично чирикане, сякаш утринта бе преизпълнена с мир и покой. Арис вдигна меча си високо, после го свали отсечено в знак за атака и хората му препуснаха напред.

Мъжете от Порифорс изкачиха възвишението и нападнаха джоконците, преди те да успеят да обърнат конете и да се оттеглят. Конниците от двата авангарда се счепкаха. Джоконците в края на колоната заобръщаха трескаво конете си и ги пришпориха встрани, но поне две стрели ги изпревариха. Един ездач със зелен табард се люшна и падна от седлото. Разстоянието от кулата беше прекалено голямо и войникът, който придружаваше жените, не би могъл да стреля в мелето, без риск да улучи някой от своите. Той изпсува от гняв и безсилие, после погледна към царината и неловко се извини. Иста му махна царствено да не се притеснява, опря ръце на нагорещения грапав камък и се наведе напред, като примижа срещу ярката светлина.