Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Логически издържаната му догадка я притесни.

— Пазя един стар, изсъхнал, все още неразплетен възел от вина заради покойния ди Лютез, да, но това няма нищо общо с Арис. И, преди да сте попитали, не, не съм била любовница на Арвол!

Илвин, изглежда, се стресна от тази й пламенност.

— Не съм казвал такова нещо, милейди!

Тя издиша бавно.

— Да, не сте. Лейди Катилара обаче смята старата клюка за романтична история, петимата богове да са ми на помощ. Арис пък е склонен да ме приеме като някаква духовна втора майка, струва ми се.

За нейна изненада, той изсумтя силно.

— Като нищо. — Сетне поклати глава с умилено раздразнение, което никак не й помогна да разчете тази неясна реплика.

Тя каза малко троснато:

— Докато не ви чух да си говорите, почти бях решила, че вие сте ревнивият убиец. Презираният незаконороден брат, лишен от баща, титла, имущество, тласнат през ръба от тази последна несправедливост.

Той се изсмя сухо, но не личеше да се е обидил.

— И преди съм се сблъсквал с тази заблуда. Истината е точно обратната. Аз имах баща през целия си живот, или поне докато той беше жив. Арис имаше… една мечта. Моят баща отгледа и двама ни, във всяко отношение, и се стремеше да ни обича еднакво, но с Арис това изискваше малко допълнително усилие. Обичта му към мен не срещаше никакви пречки. Само че Арис никога не изпита ревност или негодувание, защото, разбирате ли, един ден всичко щеше да се нареди. Един ден благородният му баща щеше да го повика в двора. Когато пораснеше достатъчно. Когато станеше достатъчно добър — достатъчно добър фехтовач, ездач, офицер. Великият лорд ди Лютез щеше да го направи своя дясна ръка, да го представи на бляскавата си свита и да каже на всичките си влиятелни приятели: „Вижте, това е моят син, страхотен е, нали?“. Арис никога не носеше най-хубавите си дрехи — държеше ги опаковани за пътуването. И чакаше да го повикат. Готов беше да тръгне по всяко време. После лорд ди Лютез умря и… мечтата си остана мечта.

Иста поклати тъжно глава.

— За петте години, през които го познавах, Арвол ди Лютез почти не ми е споменавал за Арис. За вас пък изобщо не говореше. Ако не беше умрял в занданите на Зангре през онази нощ… дори и тогава може би никога нямаше да повика Арис в двора, така ми се струва.

— Всъщност и аз май не вярвах особено, че ще се случи. Моля ви, не казвайте това на Арис.

— Все още не съм сигурна какво трябва да му кажа. — „Макар да си имам своите опасения“. Едно беше ясно — че не бива да отлага много.

— Колкото до мен, аз имах жив човек за баща — продължи Илвин. — Избухлив понякога — как се карахме, когато бях по-млад! Толкова се радвам, че поживя достатъчно, за да се опознаем като зрели мъже. Грижихме се за него тук, в Порифорс, след като получи удар — ако и да не беше за дълго. Мисля, че по онова време вече му се искаше да си отиде и да потърси майка ни, защото на няколко пъти го намерихме да се лута из замъка и да я вика. — Дълбокият му глас се стегна. — Беше покойница вече от двайсет години. Накрая животът така бе изтънял в него, че смъртта му в сезона на Бащата изглеждаше утешително естествена. Държах ръката му, когато почина. Беше много студена и суха, почти прозрачна. Богове пет, защо изобщо ви говоря за това? Още малко и ще се разцивря. — „Малко си позакъснял с това твърдение“, помисли си Иста, но понеже той упорито не обръщаше внимание на подозрителния блясък в очите си, тя направи същото от учтивост. — Толкоз за живота ми като незаконороден. — Поколеба се и я изгледа. — Вие… вие, която казвате, че сте ги виждали очи в очи… вярвате ли, че боговете ни събират с онези, които сме обичали? Когато душите ни се издигнат?