Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Така си го иска привидението — прошепна Димби. — Защото, ако е прекалено тъмно, как ще го забележиш. Нали, Лиско?
— Май че си прав — съгласи се лисичето.
Кой може да ти каже тук кога настъпва полунощ? Никой. Само стоиш и чакаш кефа на тези, които ще дойдат да те изплашат. Лиско и Димби се опитаха още няколко пъти да надзърнат в циферблата. Напразно. Само тиктакането. То вече се долавяше, без да приближават часовника до ухото.
— Чувате ли? — прошепна Домби.
— Какво да чуваме? — запита Димби.
— Тиктакането се усилва.
— Ами, ами… Това е сърцето на Мокси.
— Имам голямо сърце — призна си Мокси. — Какво да правя, голямо е.
Мълчаха и слушаха сърцето на Мокси. То зечестяваше.
— Напрежението се увеличава — рече Димби. — Не мога да стоя и да чакам.
— Какво искаш? — запита Лиско.
— Знам ли?… Трябва да направим нещо. Не мога да чакам така.
— Тогава да го повикаме — предложи Домби.
— Кого?
— Него… Привидение, къде си?
— Тук съм.
Мълчание.
— Къде тук?
— Навсякъде… Ти си много смел. Как се наричаш?
— Домби.
— Другите са големи пъзльовци. Чак тук усещам треперенето им.
— Не треперете — обърна се Домби към приятелите си. — Излагаме се пред това чудесно привидение… Привидение, ще се появиш ли?
— Че да взема да се появя, а?…
— Ами хайде де!
— Оппалааа!… Тук съм. тук съм!…
— Къде?
— Тук.
— Къде тук?
— Познайте де!
— Не можем.
— Зад гърба ви.
Групата се обърна. Този път привидението стоеше облегнато на другата стена. Мокси правеше всичко възможно да не избяга. На няколко пъти краката му го понасяха, но главата му казваше: „Къде? Там е другото нещо. По-добре стой тук до Лиско и останалите.“
Тримата, без да щат, се оттеглиха назад, към другата стена. Домби обаче си остана на мястото.
Привидението бавно прекоси стаята и се озова при Димби. Бавно повдигна ръка и го погали по коляното. Димби трепереше. Привидението го напусна и се отправи към Мокси.
— Назад! — извика Мокси.
— Защо? — учуди се привидението.
— Много съм впечатлителен.
— Нищо.
Привидението направи още една крачка към Мокси.
— Ще те ритна по коляното, да знаеш!
Привидението спря, сякаш помисли малко, но тръгна отново, приближи се до Мокси и го погали по коляното.
Домби се смееше.
— Не се смей, Домби! — помоли се магарето. — На теб не
ти правят така и се смееш, но ако ти правят. . Къш! Махни се!… Ох, ще припадна!… Ох, не знам как се припада…
Привидението се откъсна от него и тръгна към Домби. Домби подаде ръка, привидението я взе, ръкуваха се, после Домби потупа привидението по гърба.
Най-после то се отправи към Лиско,
— Ти кой си?
— Той е Лиско — побърза да отвърне Мокси. — Не го ли познавате? Той е причината за всички наши беди.
— Какво да те правя? — Привидението фиксираше лисичето.
— Изяжте го! — предложи Мокси. — Все много знае, затова го изяжте!
— Да те изям ли?
— Ваша си работа.
— Много трепериш.
— Ами страх ме е.
— Музика!
— Какво? — запита Домби.
— Пейте!
— Защо?
— Ще танцувам с този…
— Какво да пеем?
— Танго!
Димби, Домби и Мокси запяха.
Привидението се поклони учтиво пред лисичето и го прегърна. Домби изръкопляска. Привидението поведе лисичето по паркета в ритъма на мелодията. Домби пееше най-уверено и весело.
— Танцувате чудесно! — рече привидението.
— Благодаря — отвърна Лиско — Вие сте най-приятното привидение, което познавам.
— Нима познавате и други привидения?
— Не се мислете за единственото.
— Вие сте забавен.
— Благодаря.
— Ще танцуваме ли още?
— Защо не.
— Но защо пък да?
— Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.
— На кого?
— На глупаците, които мислят, че съществуват привидения.
— Ох, Лиско, с теб наистина не се излиза на глава!…
— Бъди спокоен, Таратаратаратара… Няма да те покажа веднага.
— Сигурен ли си, че ще ме покажеш?
— Абсолютно.
— И знаеш точно кой съм?
— Знаеш, че знам. Целият ти номер свърши.
— Тук се лъжеш. Нима не знаеш, че съм способен на големи проклетии?
— Тук си в ръцете ми. Ще ти смъкна мантията.
— Ха-ха-ха! — изсмя се Чими като привидение, макар че не се знае точно как се смеят привиденията.
— Ха-ха-ха! — изсмя се и Домби.
— Ха-ха-ха!
Това пък какво е?
— Ха-ха-ха!
Вече никой не пееше, тангото бе прекъснато.
— Ха-ха-ха!
— Чими — извика внезапно Домби.
— Какво? — запита Чими.
— Ккакво е ттова?
— Не знам — отвърна Чими.
— Нали уж ти… такова?… Нали уж само ти?