Пепеляшка и царският син

През тия няколко дни и нощи Агата Самуилова не се дигна от широкото си легло. Там й носеха да яде и да пие и всичко, което й беше нужно. Децата не се задържаха много в силно затоплената й стая, която беше пълна и с всякакви човешки миризми, та не можеше да се диша в нея. Когато влизаше някое от децата или слугините донасяха храната й, дърва за огнището, нощното й гърне. Агата питаше все едно и също от леглото си, провлечено, плачливо:

— Още ли вали? — И добавяше: — Ще измръзнем… За Охрид снегът беше рядко чудо, а такъв дебел сняг не се помнеше от много години. Тия дни все снегът и страхът от снега бяха в мислите на Агата. Тя и нямаше много мисли. Като се научи, че Биляна бе изчезнала, без следа от острова и след като Самуил завзе родния й град, тя вече за нищо не се тревожеше, от нищо не се вълнуваше. По едно време й мина през ума да покани баща си Ивана Хрисилий в Охрид — да го види след толкова години, да видят дядо си и децата й. Казаха й, че това не ще може да стане без позволението на Самуила, но Самуил не идваше в Охрид, а тя не се реши да изпрати някого при него, колкото от страх, много повече от безволие. Така и прегоря желанието й да види баща си.

Третата й щерка Мирослава често я разпитваше за нейното минало, за живота й, преди да се омъжи за Самуила. Мирослава се гордееше, че майка й беше ромейка, макар иначе да не я зачиташе много поради нрава и безволието й. Въпросите на Мирослава и молбите й да разкаже нещо за предишния си живот съживяваха Агата, но за късо време. Миналото бе останало много далеч и тя нямаше воля да говори по-дълго за него, далечните спомени не я вълнуваха, много от тях и бяха се заличили в паметта й. Мирослава питаше:

— Дядо ми Йоан чист ромей ли е, истински?

— Истински — отговаряше накъсо Агата.

— А баба, твоята майка?

— И тя.

— Ето аз съм наполовина ромейка — въздишаше Мирослава и пак питаше: — Хубава ли е вашата къща в Драч?

— Хубава.

Мирослава се отегчаваше от късите отговори на майка си, колкото голямо да беше любопитството й. Тя в нищо не беше упорита и постоянна, не можеше да диша дълго и тежкия въздух в затворената стая на своята майка.

Затвори се още една страна в живота на Агата Самуилова, когато в началото на тая есен старата дойка на децата й се разболя и за една неделя умря. Поплака тогава Агата доста и от стаята си излезе на няколко пъти, но скоро всичко й премина и като да не е била на тоя свят Анастасия Тофе от Драч, която бе отгледала децата й. Така изчезваше от мислите на Агата всяко нещо, което се отдалечаваше или изчезваше от живота й. Родният й край, близките й там се мяркаха в паметта й като насън. Спомняше си по-често за гостуването на царя в охридския й дом и с тоя спомен се съживяваше в нея едно отколешно желание да бъде някъде по-блкзу до него, ала и то беше вече неясно. Тя живееше като между две затворени врати пред нея и зад нея и не помнеше кой ги бе затворил. Вълнуваше я и я радваше само вкусното, обилно ядене. Сутрин започваше с него. Едвам дочакваше да й донесат в леглото първата утринна закуска, и посягаше към нея с разтреперани пръсти. Малко по-късно приемаше и втора, по-обилна закуска пак в леглото си. Ставаше едва за обеда, но често караше слугите да го донасят пак в стаята й. Нетърпелива беше и с ужината, и с вечерята. И не избираше много яденето за вкуса му или за разнообразието му, ами повече за обилието му, но риба имаше винаги на трапезата й. От някое време започна да попийва и вино повече. Провесените й бузи се зачервяваха от виното, главата й се замайваше, но тя се усмихваше блажено, радваше се, че то й донасяше сладък сън след яденето.