Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Цялата мебелировка на този кралски затвор се състоеше от едно легло, сложено срещу прозореца, и един разнебитен стол, поставен под самия прозорец.
Веднага след като влезе, кралицата поиска да донесат книгите и ръкоделието й.
Донесоха й „Революциите в Англия“, книга, която тя бе започнала да чете още в Тампъл, „Пътуванията на младия анархист“ и гергефа й.
Жандармите също се наместиха в съседното отделение. Историята е съхранила техните имена, както тя върши и с най-незначителните същества, свързани с датите на големите катастрофи.
Жандармите се наричаха Дюшен и Жилбер.
Комуната познаваше тези хора като добри патриоти и ги бе назначила да стоят при Мария Антоанета до минутата на представянето й пред съда. По този начин комуната се надяваше да избегне нередностите, произлизащи винаги при смяна на дежурните. Жилбер и Дюшен носеха наистина страшна отговорност.
Още същия ден кралицата научи, че пазачите й няма да се сменят. Тя го разбра от техния собствен разговор, тъй като, считайки, че няма какво да крият от нея с оглед на предстоящата присъда, те говореха високо и думите им се чуваха съвсем ясно в нейната част от стаята. Когато разбра тази подробност, кралицата едновременно се зарадва и наскърби. От една страна, натоварените със задачата да я пазят бяха добре избрани хора, от друга — нейните приятели имаха по-голяма възможност да спечелят в нейна полза двама души, поставени за постоянно на пост, отколкото множество непознати един другиму лица.
Първата вечер, преди да си легне, единият от пазачите й запуши. Димът премина в стаята на нещастната кралица, чиито патила я бяха направили извънредно чувствителна.
Започна веднага да й се вие свят. Вярна на своето чувство за достолепие, тя не се оплака.
В нощната тишина, не можейки да заспи от тютюневия дим, чу отвън някакъв стон. Пронизителен и зловещ, стонът наподобяваше свиренето на вятър, когато бурята вземе човешки глас като символ на умиротворяването на страстите на стихиите.
Кралицата веднага се сети, че този глас, който в началото я беше накарал да потръпне от ужас, този болезнен вик е всъщност виене на куче. Умът й веднага се насочи към горкия Блек, който тя съвсем беше забравила след сцената в Тампъл. Наистина, Блек беше.
Горкото животно, което с голямото си усърдие бе съсипало живота на господарката си, неусетно бе тръгнало след колата, с която я караха към затвора. То я беше последвало до портите на Консиержери, където обаче не бе успяло да влезе. Сякаш се досещаше, че господарката му е заключена в този каменен гроб, Блек, застанал на десетина крачки от часовия, виеше за нея с надежда, че тя ще му каже отнякъде някоя утешителна дума.
Кралицата му отвърна с въздишка, която привлече вниманието на дежурните. Но тъй като въздишката не бе последвана от никакъв друг звук, дежурните скоро се успокоиха и продължиха да дремят.
На другия ден кралицата стана и се облече още призори. Тя седна близо до зарешетения прозорец. Светлината падаше косо, възсива и дрезгава, върху измършавелите й ръце. Кралицата се опита да почете малко от книгата, която държеше на скута си, но нищо не се получи. Умът й бе другаде.
По някое време жандармът Жилбер открехна завесата и погледна вътре. Мария Антоанета чу шума от преместването на плата, но не си направи труда да вдигне глава.
Тя бе седнала така, че утринната светлина падаше право в лицето й.
Жилбер направи знак на другаря си да иде и той да види кралицата.
Дюшен приближи.
— Виж — рече Жилбер, — виж колко е бледа. Ужасно! — прошепна той. — Очите й целите са червени, плакала е!
— Ти много добре знаеш — зашепна и другият жандарм, — че вдовицата Капет никога не плаче. Тя е толкова горда!…
— Ако не е плакала, значи е болна — каза Жилбер тихичко. После той изрече високо:
— Гражданко Капет! Да не си болна?
Кралицата повдигна очи и ясният й въпросителен поглед се спря на двамата мъже.
— На мен ли говорите, господа? — попита тя с мек глас, откривайки известно съчувствие в отправения към нея въпрос.
— Да, гражданко, на тебе говорим. — каза Жилбер. — Питам те да не си болна?
— Защо питате?
— Очите ти са много червени — бе отговорът.
— А и си много бледа — допълни Дюшен.
— Благодаря, господа — рече кралицата. — Не, не съм болна, не можах да заспя тази нощ…
— А — рече Жилбер, — значи скърбиш?
— Не, господа — отвърна кралицата, — скръбта вече не ме засяга. Твърде отдавна скърбя, а вярата ме научи да слагам скърбите си в подножието на кръста…
— Не си могла да заспиш, защото си променила леглото — забеляза Дюшен.