Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Интересно — отбеляза той, — примитивистите все пак искат питомните да ги пазят от дивите.
— Ами естествено. Тоя приятел е едричък.
— Природата не те ли настройва сантиментално? Някога ние сме били просто един от видовете едри бозайници на някаква митична Земя.
— Митична ли? Не работя в тази област на предисторията, но повечето историци смятат, че подобна планета е имало.
— Да, но „земя“ в най-старите езици означава просто „пръст“, не съм ли прав?
— Е, все трябва да идваме отнякъде. — Тя се позамисли, после добави бавно: — Според мен природата би била приятно за посещение място, но…
— Искам да пробвам пановете.
— Какво? „Потапяне“?
— Като сме дошли тук — защо не?
— Аз не… е, ще си помисля.
— Можеш да се изключиш, когато си поискаш — така казват. Тя кимна и прехапа устни.
— Хммм…
— Ще се чувстваме съвсем у дома си — точно като пановете.
— Вярваш на всичко, което четеш в брошурите?
— Проучих въпроса. Техниката е добре разработена.
Тя изкриви скептично устни.
— Хммм…
Вече знаеше, че не е добре да настоява. Нека времето си свърши работата. Кучето, доста едро и бдително, подуши дланта му и провлачи:
— Лееека ноооощ, съъъър.
Той го погали. В очите му видя сродство, мигновено разбирателство, за което нямаше нужда да мисли. За човек, който бе така вглъбен в мислите си като него, това бе добре дошъл допир с реалността.
„Важно доказателство — помисли си той. — Общото ни минало се крие в дълбините.“ Може би тъкмо затова искаше да се потопи в пан. Да се върне далеч назад преди дразнещото състояние да си човек.
2.
— Да, без съмнение сме свързани — рече главният специалист Вадо. Беше едър мъж, загорял, мускулест и уверен в себе си. Работеше като водач за сафари и беше специалист по потапянето, имаше биологическо образование. Провеждаше изследвания, като използваше техниките на потапяне, но грижите за станцията гълтали по-голямата част от времето му, както каза.
Хари като че бе скептичен.
— Според тебе пановете са съществували редом с нас на Земята?
— Със сигурност. Няма как иначе.
— Не биха ли могли да са резултат на генетични манипулации с нашия собствен вид?
— Съмнявам се. Генетичните изследвания показват, че идват от малка кошара, вероятно тукашен зоопарк. Или пък е било катастрофа.
— Има ли някакъв шанс този свят да е първоначалната Земя? — попита Дорс.
Вадо я погледна.
— Няма вкаменелости, няма развалини. А и местната фауна и флора имат по-особен ключов модел на генетичната спирала, различен от нашата ДНК. Допълнителна метилова група в пуриновите пръстени. Ние можем да живеем тук и да ядем тукашната храна, но нито ние, нито пановете сме тукашни.
Мисълта на Вадо беше добре обоснована. Пановете със сигурност изглеждаха псевдочовешки. Древните архиви се опират на класификация: панове троглодити, каквото и да означава това на отдавна изгубения език. Имали са ръце с палци, същия брой зъби като човеците и са нямали опашки.
Вадо махна с едрата си длан към пейзажа, ширнал се под станцията.
— Били са стоварени тук заедно с много други сродни видове на върха на биосфера, съставена от обичайните треви и дървета и почти нищо друго.
— Преди колко време? — попита Дорс.
— Преди тринайсет хиляди години със сигурност.
— Преди консолидацията на Трантор. Но на другите планети няма панове — настоя Дорс.
Вадо кимна.
— Според мен в ранните дни на Империята никой не е смятал, че ще бъдат полезни.
— А могат ли? — попита Хари.
— Не знам — сви рамене Вадо. — Не сме се опитвали много-много да ги дресираме освен за научни цели. Предполага се, че трябва да са в диво състояние. Така е наредил първият император Буун.
— Разкажете ми за вашите проучвания — предложи Хари.
Опитът му бе доказал, че никой учен не пропуска шанса да си изпее песента. Излезе прав.
Били взети човешка и панска ДНК, заобяснява въодушевено Вадо, и разгънали нишките на двойната спирала и на двете. Свързали човешка нишка с панска и създали хибрид.
Там, където нишките съвпадали, двете се свързвали здраво в нова двойна спирала. Там, където се различавали, нишките се прекъсвали, цели секции се веели свободно.
После завъртели водните разтвори в центрофуга, така че слабите секции се откъснали. Тясно свързаната ДНК съставлявала 98,2% от общата сума. Пановете поразително приличали на човеците. По-малко от два процента разлика — горе-долу същият процент, който разделя мъжете от жените — и все пак живеели втори и не изобретявали нищо.
Типичната разлика между ДНК на отделните хора била една десета от процента, продължи Вадо. Значи, грубо казано, пановете били двайсет пъти по-различни от хората — от генетична гледна точка.