Любимият непознат

— Да, точно както си мислех.

— Щом като смятате да изпълните дневника си с хора от Билокси, вероятно имате намерение да останете доста време тук — рече Блекуел.

— О, да — отговори тя. — Поне съпругът ми не е споменавал, че ще отидем скоро другаде. Освен това баща ми живее при нас.

— Ах, така ли? — Блекуел вдигна изненадано вежди. — Как сте успели да го убедите да обърне гръб на Англия? Бяхте споменали, че мрази Щатите и ги нарича винаги „колониите“.

Тя вдигна рамене.

— Вероятно просто е променил мнението си.

Търговецът кимна с разбиране.

— Сигурно не е издържал да бъде разделен от семейството си. Понякога е трудно за един баща да приеме, че дъщеря му има по-други разбирания от него самия. Трябва да е било истински удар за него, когато сте решили да живеете тук. Между другото, как е сестра ви?

По лицето на Лианор се появи тъжен израз, когато се сети отново за малкото момиче от видението си.

— Тя е мъртва.

— О, съжалявам наистина, мисис Синклер. — Блекуел снижи съчувствено гласа си. — Нямах никаква представа… — Той поклати тъжно глава. — Първо съпругът ви, след това сестра ви. Възхищавам се от вашата смелост след всичките тези удари на съдбата.

Тя го погледна учудено.

— Моят съпруг?

Блекуел отвърна на погледа й, също толкова учуден.

— Как така… да, но вие бяхте овдовяла, когато дойдохте в Билокси. — Той се почеса объркано по главата. — Най-малкото, така си мислех. Вие ми бяхте казвали нещо такова, но естествено може и да се заблуждавам. Никога не сме разговаряли много дълго, само от време на време по няколко думи. Минало е едва един месец, откакто чух за брака ви с мистър Синклер.

Бъркотия от най-различни картини връхлетя Лианор. Между размитите, неясни фигури тя позна инстинктивно само една, на баща си, въпреки че беше само една сянка. Той стоеше пред нея с протегнати ръце и я викаше да иде при него, за да я утеши. Появи се друга фигура и като че искаше да я побутне към възрастния мъж. Това бе Малкълм.

— Ето къде си била!

Премигвайки, тя се обърна, и видя Малкълм, забързан към нея. В момента й беше трудно да отдели реалното от нереалното. В представата си видя как една силна мъжка ръка го удря по гърба.

— Не знаех, че смяташ да напускаш каретата — каза той с остра нотка в гласа. — Разтревожих се. Ей така просто да тръгнеш!

— Съжалявам, Малкълм — промълви тя. — Не исках да те обезпокоявам, но в каретата беше толкова горещо.

Малкълм забеляза, че мистър Блекуел ги наблюдава любопитно, и обясни с неохота:

— Жена ми беше болна. Надявам се, че не ви е притеснила много. — Той пренебрегна смутения поглед, който Лианор му хвърли. — Тя е малко объркана в последно време и много неща не може да си спомни.

— Съжалявам да чуя това — отговори учтиво Блекуел.

Малкълм се усмихна сковано.

— Извинете, ако обичате, трябва да продължим. Уговорил съм се с баща й, а вече закъсняваме. Приятен ден, сър.

Той придружи Лианор навън, като стискаше здраво, почти до болка, ръката й, и й помогна да се качи в каретата. Леко намръщен, седна до кея.