Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Без да му отговарям, вдигнах слушалката и потърсих секретарката на мистър Флеминг. Всички се натрупаха над главата ми, за да чуят гласа на Мерцедес Минаха няколко дълги минути, докато ни свържат.
— Кой е на телефона? — обади се креолката.
— Геолозите от експедицията! Питаме защо ни е търсил тая сутрин мистър Флеминг.
— Мистър Флеминг още вчера след вашето напускане на канцеларията замина с колата си за Валенция и не се е завръщал.
— Благодаря, Мерцедес. — Очите ми срещнаха умолителния поглед на Игор и аз продължих: — Моля те от името на всички ни да извиниш за снощи Игор. После ще ти обясним.
— Клин клин избива! — каза Иван Горилата. — Нещо ме накара да се съмнявам, че директорът ни търси.
Има някакви тайнствени пътища, по които тая апашка банда се добира до нужните й сведения, и ние трябва да знаем в момента какво рискуваме. Защото обаждането по телефона да ни заблудят е част от днешния им план. Не забравяйте, че ние още притежаваме нашите диаманти и не бива да отслабваме бдителността си. Те не ще се опитат да разбият ключалките на вратите, докато сме вътре. Но щом излезем, положително ще проникнат в зданието и ще претърсят всички ъгли. Цветни диаманти не плуват по реката Ориноко, за да ги улови всеки.
— Стига си пророкувал, Иване! — не се стърпя Мартин Ларсензвей. — Не ще съмнение, че ние сме жертва на някаква банда. Не беше ли твоя великолепната идея да бъдат нашите кожени чанти на сигурно място в твоята касетка в Народната банка? Единственото, което можем да направим, е да се отървем час по-скоро от диамантите. Нямаме време да ги разпродаваме по бижутериите на дребно. Ще, ги занесем направо на Холандския картел. Натоварваме се на нашата кола, ще кара Иван Горилата, до него ще седне Игор Незнакомов да го замести, ако стане нужда, а ние с тебе, Лабо, с готови револвери ще пазим кожените чанти.
След половин час нашият форд изфуча през Площада на тишината до булевард „Максимилиан“ и спря пред мраморното здание на диамантения картел. Появяването на нашия форд внезапно пред фасадата на това здание, в което се съхраняваха най-редките диаманти на Венецуела, а може би и на съседните страни, предизвика намесата на почти цялата негова охрана. Веднага бяхме обградени от 10 въоръжени великана, които помислиха, че ще нападнем диамантения картел. Само когато видяха, че сваляме от колата четири кожени чанти и им показахме съдържанието, те веднага ни отвориха вратата и ние си отдъхнахме. Най-после бяхме стигнали до убежището. Това, което показахме на директорите и оценителите, след като с документите удостоверихме кои сме, беше разгледано в наше присъствие и оценено. Но вече не беше възможно да го изнесем навън от зданието. Тоя път нямаше да убегнем своята участ да бъдем отвлечени или смазани на улицата от някой наемен камион. Ние бяхме достатъчно раздразнили нашите противници и не ни оставаше нищо друго, освен да се освободим от диамантите. Може би не познавахме цената на суровите, необработени диаманти и емералди, но това, което ни се предложи, беше по-добро, отколкото рискът да бъдем ограбени.
Понеже в същото здание на диамантения картел се помещаваше клонът на голямата английска банка „Лойдс“, вложихме получените суми на собствените си имена и се снабдихме с четири чекови книжки. Кожените чанти подарихме на пазачите, а от банката излязохме с празни ръце, качихме се на нашия форд и стигнахме в кантората точно когато Мерцедес затваряше пишещата си машина. За да демонстрираме, че сме богати хора, поканихме учуденото момиче на обед. В ресторантакабаре „Ривадавия“ беше тихо и нашето разточителство смая малката секретарка. Но тя нямаше много възможност да мисли за него. Между нея и Игор имаше много други, по-важни въпроси. И ние тактично се преструвахме, че не чуваме нищо от отчаяните обяснения на Игор, увлечени само в това да отдадем заслужена чест на шампанското.
Цялата манипулация с нашите диаманти е била известна на международната банда, защото към 2 часа следобед се прибрахме вкъщи, намерихме, че нищо не беше разместено. Всичко си беше така, както го бяхме оставили. Отчасти ни обзе разочарование, защото бяхме станали вече неинтересни за международния апашки свят. На следната утрин натоварихме на нашия форд всички тетрадки и мостри за изработване на документацията и се пренесохме в кабинетите, определени за нашата геоложка експедиция. Първия ден загубихме в сортиране и подреждане по дати събрания материал. Така ние се впуснахме в едно повторение на изминатия път от качването ни на влекача и шлеповете, натоварени с двата камиона в Сиудат Боливар, до пристигането ни в индианското селище в горното течение на реката Карони. Седнали в меките фотьойли, ние все още изтръпвахме от ужаса, който изживяхме при преминаването на зеления ад. Стаята беше изпълнена от дима на нашите лули. Ние разговаряхме и се взирахме в облака пушек, сякаш искахме да си възстановим как сме изглеждали полуголи, изпохапани от всевъзможни гадини. Но не, нищо не можахме да видим, защото в съседната стая се чуваше много ясно чукането на някаква пишеща машина. Липсваше ни специфичната тишина и монотонност на джунглата.