Съкровищата на Дяволската планина

Директорът зачете доклада. По едно време повдигна глава и промърмори:

— Погребахте ли ги достойно или ги оставихте плячка на чакалите? — усмихна се злорадо и продължи: — Впрочем какво значение има това? Все едно! Те нищо повече не чувствуват, само бедните им кости няма да почиват спокойно под земята. Бих желал да поставя надпис на гроба им!

— Много е далече, господин директоре. Ние забихме над грамадата камъни една дълга талпа и на нея издълбахме имената им.

С това въпросът за Алън Ландис и Пърси Норман бе окончателно приключен.

Когато излязохме от кабинета на директора, по стар навик минахме през стаята на Мерцедес. Този път тя ни посрещна, обаче с явна уплаха. Оказа се, че от тая сутрин някакъв неизвестен тип упорито се опитвал да събере сведения за нас. Особено се интересувал дали сме донесли някакви геоложки мостри или нещо друго и къде сме ги оставили. Осведомил се накрая за адреса ни и изчезнал. Единственото, което Мерцедес можа да ни съобщи бе, че бил млад и елегантно облечен.

— Игор, страхувам се за вас — завърши тревожно разказа си малката гватемалка. — Пазете се. Тук има нещо лошо.

— И аз мисля, че тук има нещо нередно — замислено каза Мартин Ларсензвей. — Това е продължение на историята с Алън и Пърси. Изглежда, че техните неизвестни приятели ще се опитат да изкопчат от нас тайната на Дяволската планина или най-малкото да си присвоят богатствата ни.

— Отиваме в Народна банка, ще вземем мостри и тръгваме за бижутерийните магазини — предложих аз. — Не ме е страх от никого.

Касетките, в които се съхраняваха нашите четири кожени чанти с необработени диаманти, на пръв поглед не правеха впечатление да са били опипвани от чужда ръка. Но когато ги отворихме, видяхме, че липсват от всяка чанта по няколко екземпляра. Неочакваното откритие показа, че бандитите пипат по-бързо, отколкото предполагахме. За всяка касетка имаше по два ключа — единият оставаше у нас, вторият се съхраняваше в касата на главния касиер на Народната банка. В момента, когато оставяхме чантите си, нямаше никакъв друг човек в подземието освен нас. Но това не значеше, че не сме били наблюдавани тайно. Подът, постлан с дебел каучук, не позволяваше да се чуват ничии стъпки. Взехме си чантите и силно хлопнахме вратите на касетките. Осветлението веднага угасна. От дъното към нас със силно електрическо фенерче започна да се движи фигура, каквато при нашето влизане в сейфа не бяхме видели. Придвижвахме се по посока към изхода, но там беше спусната дебела стоманена решетка. Зад нея осветлението беше ослепително. При приближаването до решетката се разнесе тревожен сигнал. Уловени бяхме като вулгарни крадци. Човекът с електрическото фенерче стоеше зад гърба ни с револвер и извика да си вдигнем ръцете. Естествено, че изпуснахме собствените си чанти с диамантите.

— Не само че сте ограбили чантите ни, но имате още нахалството да ни арестувате. Кой е заповядал това? — ревна Мартин Ларсензвей.

— Тия чанти на кого са? — попита пазачът.

— Наши. Вчера ги поставихме в касетките. Ето ни ключовете. И днес, когато ги потърсихме, намираме, че са опразнени.

— Кой хлопна вратите на касетките, без да постави в бравите секретните ключове?

— Ние! — извикахме извън кожите си от гняв.

— Затварянето на касетките без секретните ключове предизвиква тревога — обясни човекът с револвер в ръка. — Сега ще видим кои сте вие — и присегна към една подобна на останалите касетки и я отвори. В нея имаше телефон. Извика главния касиер, който се яви веднага. Тревогата е била предадена и в неговата стая. Решетъчната врата се отвори, главният касиер и още трима въоръжени пазачи се изправиха пред нас.

Обяснихме кои сме, но когато споменахме, че сме били ограбени, касиерът така се развика, като че ли не ние сме ограбените, а е била ограбена Народната банка. С това той искаше да се спаси от обвинението, че е съучастник в нашето ограбване. Пазачите бяха още в негово разположение и ние трябваше да бъдем тактични, за да не загазим повече.

— Може ли да отидем горе във вашия кабинет? — почнах аз да отстъпвам тактически. — Сигурно има някакво недоразумение! — и намигнах на другарите си. Можеха да ни разстрелят. Смъртта надничаше през цевите на насочените срещу нас револвери. Главният касиер, който е пазителят на всички секретни ключове, не можеше да не знае кой е бъркал в нашите кожени чанти. Че ние ще искаме възмездие, това също му е известно. Така че в момента той разполагаше с нас и можеше да ни причини голяма беда. Единственото, което можеше да ни спаси, бе, че сме хора на „Пантепек“. А всички във Венецуела знаеха, че Петролният картел не обича да се шегуват с него и неговите хора. Онемял от гняв, касиерът ни покани да се качим в кабинета му и да приберем кожените си чанти. Пазачите бяха освободени и ние се изкачихме в обширния салон на Народната банка, където главният касиер ни помоли да почакаме, докато ни извика.