Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Тя посегна, за да се хване за него, но той я блъсна от скалата. Момичето падна мълчаливо в бездната под тях, а сребристата коса бавно изчезна, превръщайки се в далечен блясък и после в нищо.
Виденията отново изчезнаха и пак се появиха. Сега се видя изоставен в замък. Смъртта се подаваше иззад каменните стени, студени пръсти се опитваха да го докоснат. Усещаше нужда да избяга, знаеше, че трябва да го направи, за да оцелее и все пак не можеше. Стоеше неподвижен, позволявайки на Смъртта да го достигне, да се притисне до него. Когато животът му завърши, почувства, че го изпълва хлад, а зад гърба му бе застанала тъмна сянка, която го държеше да не избяга. Тя имаше лицето на Аланон.
Виденията изчезнаха, цветовете се размиха, а сивотата отново се върна на мястото на фосфоресциращите води на езерото. Гримпонд спусна ръце надолу и водата изсъска с неодобрение. Уокър Бо се отдръпна от светлината, която го заливаше.
— Какво ще кажеш, Чернокоси Чичо? — прошепна Гримпонд, отново в образа на Уокър.
— Че все още си играеш — тихо каза Уокър. — Че показваш лъжи и полуистини, за да ме стреснеш. Че нищо не ми показа за Черния камък на Елфите.
— Така ли? — мрачно потрепера Гримпонд. — Смяташ, че всичко това е игра ли? Само лъжи и полуистини? — усмихна се тъжно. — Можеш да мислиш каквото си искаш, Уокър Бо. Но аз виждам бъдещето, което е скрито за теб и би било глупаво да се повярва, че няма да ти покажа нищо от него. Помни, Уокър. Аз съм ти — точно както се превръщам във всеки, който дойде да говори с мен.
Уокър поклати глава:
— Не, Гримпонд. Никога не можеш да бъдеш това, което съм аз. Не можеш да бъдеш никой друг, освен себе си — сянка без самоличност, несъществуваща, затворена в тази локва за цяла вечност. Нищо от това, което правиш, нито дори и игрите ти, не могат да го променят.
Гримпонд изсъска към небето, а в гласа му имаше гняв.
— Тогава се махни от мен! Вземи това, за което си дошъл и се махай! — образът на Уокър изчезна и се замени с мъртвешка глава. — Мислиш, че съдбата ми няма нищо общо с теб? Лъжеш се. В теб има повече от мен, отколкото би искал.
Дрехите му бясно се раздвижиха, хвърляйки ярка светлина в мрака.
— Чуй ме, Уокър! Чуй ме! Искаш да научиш за Черния камък на Елфите? Тогава слушай: крие го черен мрак, в който не може да проникне светлина. Там човек се превръща в камък, а звуците го подлудяват! Отвъд, в онази падина живее само смъртта и всичко е покрито с руини — знаците на миналото. Там се намира Камъкът!
Мъртвешката глава изчезна в нищото и само дрехите увиснаха празни в мъглата.
— Дадох ти каквото пожела, Чернокоси! — прошепна сянката, а гласът й бе изпълнен със злоба. — Направих го, защото този дар ще те погуби. Умри и ще прекъснеш линията си! Как жадувам да видя това! Сега се махай! Остави ме! Приятно пътуване в отвъдното!
Гримпонд се разсея в мъглата и изчезна. Светлината, която се бе появила с него, също се изгуби. Мрак покри езерото и бреговете му и Уокър остана без дъх. Остана на място, чакайки умът му да се избистри. Усещаше хладното докосване на мъглата до кожата си. Смехът на Гримпонд бе като ехо в тишината на мислите му.
„Чернокосият Чичо“, отново се чу шепот.
Той се затвори в себе си.
Когато погледът му се проясни и отново започна да вижда дърветата зад себе си, бавно се обърна и се отдалечи от езерото.
ГЛАВА 23
Следобедът премина във вечер. Лек дъждец падаше над град Тирзис, миеше прашните му улици и ги освежаваше в чезнещата светлина. Буреносни облаци се спускаха над дърветата на Народния парк. Паркът беше безлюден, тих и спокоен под дъжда.
Стъпки нарушиха тишината, тропот на ботуши и федерален патрул от шест души се появи от сивотата. Чифт врани кацнаха на високо дърво и загледаха с любопитство. Едно куче грабна някаква огризка и бързо изчезна с нея. Улиците бяха пусти и неприятни.
Падишар Крийл поведе малката си група по пътеката в парка. Загърнати в плащовете си те се различаваха помежду си от който и да е друг. Бяха преминали целия път от склада дотук без трудности. Почти не бяха видели друго живо същество. Всичко вървеше по плана.
Пар Омсфорд забеляза тъмните очертания на Портата и къщата до нея и се замисли. Раздвижи раменете си, които се мокреха от студения дъжд и топлата пот. Бе затворен в себе си, а същевременно можеше да се наблюдава и отстрани, сякаш себе отделил от тялото си. Пътят отпред беше доста по-тъмен, отколкото изглеждаше на дневна светлина. Бе като в тунел с толкова гладки стени, че нямаше за какво да се хване.