Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Кол безпомощно поклати глава, а Морган смигна зад рамото му, докато даваше и своя глас „за“. Кол просто вдигна ръка и безмълвно кимна.
Остана Дамсън. Падишар я бе фиксирал с острия си поглед. Изведнъж Пар откри, че вождът можеше и да не пита кой ще дойде с него — би могъл просто да заповяда. Може би така също ги изпитваше. Все още не бяха открили предателя. Падишар му бе казал, че не вярва да е някой от тях, но може би бе решил да се подсигури.
— Ще ви чакам в парка — каза Дамсън Рий и всички впериха погледи в нея. Тя като че ли не забеляза. — Ще трябва да се маскирам като мъж, за да дойда с вас, Това ще е още един риск — и защо? С нищо не мога да помогна там. Ако стане нещо, ще съм полезна навън.
Усмивката на Падишар бе обезоръжаваща:
— Както обикновено, мислиш правилно, Дамсън.
Според Пар той сякаш прекалено бързо се съгласи.
От равната сива повърхност на езерото се издигнаха гейзери, а капките като парченца лед докоснаха кожата на Уокър Бо.
— Кажи ми защо си дошъл тук, Чернокоси Чичо? — прошепна сянката на Аланон.
Уокър усети как хладината си отива, когато огънят на решителността му отново се подпали.
— Няма нужда да ти казвам нищо — отговори той. — Ти не си Аланон, а само Гримпонд.
Образът на Аланон потрепера и изчезна в здрача и се смени от този на самия Уокър. Гримпонд избухна в смях.
— Аз съм ти, Уокър Бо. Нито повече, нито по-малко. Разпозна ли се?
Лицето му премина през няколко промени — като дете, момче, младеж и мъж. Виденията толкова бързо се сменяха, че Уокър едва ги забелязваше. Беше ужасяващо да види лицата на живота си така да преминават пред него, така бързо. Наложи си да остане спокоен.
— Ще говориш ли с мен, Гримпонд? — попита той.
— Ще говориш ли със себе си? — дойде отговорът.
Уокър си взе дълбоко въздух.
— Да. Но защо трябва да го правя? Няма за какво да разговарям със себе си. Знам вече всичко, което бих казал.
— Аз също, Уокър. Аз също.
Гримпонд се смали, докато получи размерите на Уокър. Запази неговото лице, но добави и бръчките, които щяха да се появят след години.
— Знам защо дойде — изведнъж каза Гримпонд. — Зная мислите ти и малките тайни, които криеш дори от себе си. Няма смисъл да си играем, Уокър Бо. Ти си ми равностоен съперник и не искам отново да се сражаваме. Дойде, за да попиташ къде да намериш Черния камък на Елфите. Добре. Ще ти кажа.
Уокър веднага изпита недоверие. Гримпонд никога не бе правил нещо веднага и по собствено желание. Кимна, но не каза нищо.
— Колко тъжен изглеждаш, Уокър — меко каза сянката. — Никаква радост от това, че се предадох и че ще научиш каквото искаш. Толкова ли е трудно да признаеш, че въпреки всичко те спечелиха за каузата на Друидите?
Уокър изсумтя, без да иска:
— Грешиш, Гримпонд! Нищо още не е решено.
— О, Чернокоси Чичо! Всичко е решено! Не правя грешки. Животът ти е пред очите ми, чувам мислите ти — всичко е решено. Уловиха те думите на Друида. Наследството на Брин Омсфорд стана твое, независимо дали го искаш или не. Те са те подготвили.
— Разкажи ми тогава за Черния камък на Елфите — попита Уокър.
— Всичко с времето си. Търпение.
Думите му замряха в тишината, а Гримпонд потрепера в прикритието от водни пари. Дневната светлина бе преминала в тъмнина, сивото се превърна в черно, а луната и звездите бяха скрити от гъстата мъгла. Въпреки това там, където стоеше Уокър, имаше светлина — фосфоресцираща от водата под образа на Гримпонд.
— Толкова усилия положи, за да избягаш от Друидите — тихо каза Гримпонд. — Каква глупост!
Образът на Уокър бе заменен от този на баща му. Той заговори.
— Помни, Уокър, че ние носим дар от Аланон. Той го даде на Брин Омсфорд, когато умираше, за да го предава от поколение на поколение, докато стане необходим, далеч в бъдещето…
Образът на баща му се усмихна:
— Може би сега?
Видения затанцуваха във въздуха едно през друго. Бяха колоритни и сякаш пълни с живот.
Уокър учудено направи крачка назад. Видя се застанал на облаците с гневно лице насочено към Пар, Рен и останалите от групичката, които бяха при Рога на пъкъла за срещата със сянката на Аланон. В мрачното небе над главата му проблесна светкавица и светлината й заля всичко наоколо. Гласът на Уокър бе като съскане, а сякаш го чуваше в собствените си мисли. По-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да видя Друидите да се завръщат! След това се опита да вдигне ръката си и видя, че тя наистина бе изчезнала.
Видението избледня, след това отново се засили. Видя се застанал на един хребет, а под него се простираше целият свят, всички хора и живи същества от водата и земята. Вятърът вееше черните му дрехи и жестоко свистеше в ушите. С него имаше момиче. Тя бе едновременно дете и жена, магическо същество с невъзможна красота. Беше го фиксирала с черните си бездънни очи и той не можеше да откъсне поглед от нея. Дългата й сребриста коса се спускаше на вълни от главата й.