Молитвената песен

Внезапно някаква ръка изникна от тъмнината и му запуши устата. Беше груба и покрита с люспи, едва не го задуши. Друга ръка се уви около тялото му, яка като стомана, и го повлече в сенките на една отворена врата.

— Посстой, малки хора — изсъска един глас. — Приятели семе, ние на магията. Приятелисс!

Беззвучен вик раздра съзнанието на Джеър.

В средата на сутринта Слантър се измъкна от тайния тунел на джуджетата. Той завършваше с множество гъсти храсталаци, сред които беше скрит изходът. Седеше сам на обрулените от вятъра хребети на планината северно от Капаал. Сива размазана светлина се процеждаше от заоблаченото дъждовно небе, а скалите все още бяха просмукани от студения нощен въздух. Гномът се огледа предпазливо, после приклекна до един храст и продължи по склона до мястото, където той се спускаше рязко в дефилето.

Далеч долу шлюзите и бентовете на Капаал гъмжаха от гноми. По цялото продължение на широките обръчи от каменни блокове, около парапетите и укрепленията на крепостта, както и във вътрешните съоръжения на комплекса, гномите преследвачи щъкаха като загрижени за мравуняка си мравки.

Е, всичко това не можеше да завърши другояче, помисли си Слантър. Поклати грубото си жълто лице, мрачен и убеден в правотата си. Никой не е в състояние да се изправи срещу Черните скитници. Сега крепостта Капаал е тяхна. Обсадата свърши.

Стана бавно без да откъсва очи от гледката под него. Едва ли щяха да го открият тук, на високото. Всички гноми бяха в крепостта, а малцината, които бяха останали от армията на джуджетата, бяха хукнали да се спасяват на юг към Кълхейвън. Нищо друго не му оставаше, освен да си тръгне по пътя.

През цялото време това желание не беше го напускало.

Въпреки това стоеше там и мислено си задаваше въпроси, на които нямаше отговори. Все още не знаеше какво се беше случило на Джеър Омсфорд. Уж беше точно зад него, а в миг младежът просто изчезна яко дим. Слантър, естествено, се опита да го намери. Но от него нямаше никакви следи. Накрая гномът продължи сам, защото, в крайна сметка, какво друго можеше да направи?

— Момчето и без това ми създаваше прекалено много неприятности — промърмори си той раздразнено. Само че думите не му прозвучаха много убедително.

Въздъхна, погледна сивото небе и бавно се отдалечи. Сега, когато го нямаше младежът от Вейл, а другите от малката група бяха или мъртви, или разпръснати кой знае къде, пътуването до Извора на рая беше приключило. И по-добре, разбира се. Още от самото начало диренето беше глупаво, неосъществимо. Неведнъж им беше казвал това — на всички до един. Те просто нямаха представа срещу какво бяха тръгнали. Нямаха никаква представа за силата на Черните скитници. Той нямаше никаква вина, че те се провалиха.

Набърчи още по-силно чело. И все пак, нещо го човъркаше. Какво ли се беше случило на момчето?

Промъкна се обратно край храста, който прикриваше тайния вход на тунела и се изкачи на скалиста издатина, от която се виждаше Източната земя и протежението й на запад. Е, поне беше проявил достатъчно разум да планира собственото си бягство, помисли си той самодоволно. И как не, нали беше човек, който умееше да оцелява. А всички, които умеят да оцеляват, намират време да планират бягството си, с изключение на такива откачени като Гарет Джакс. Намръщеното лице на Слантър се разтегна в лека усмивка. Той много отдавна се беше научил да не се излага безпричинно на опасност, освен в крайни случаи. Много отдавна се беше научил винаги да има едно на ум как може да се измъкне, когато се намира в някое опасно място. Така че, когато джуджето беше така любезно да му предостави картите с тайните тунели, които щяха да ги изведат на север зад обсадната армия, той си направи труда да ги разучи. Ето защо сега беше жив и на свобода. Ако останалите не бяха толкова глупави…