Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Тъй значи — подкани го Оуен.
— Съобщих му името й. Съобщих му, че мразя Мириам. На Бруно му хрумна идеята за убийство. Двойно убийство.
— Господи! — прошепна Оуен.
Това „господи“ му напомни за Бруно. Неочаквано му хрумна ужасяващата, непоносимо ужасяваща мисъл, че може би впримчваше Оуен в същия капан, в който го бе вкарал Бруно, че Оуен на свой ред щеше да впримчи някой непознат, който щеше да впримчи друг, и още, и още, в едно безкрайно шествие на преследвани и преследвачи. Побиха го тръпки и стисна юмруци.
— Грешката ми беше, че говорих с него. Грешката ми беше, че разговарях с непознат за мои лични работи.
— Каза ли ти, че има намерение да я убие?
— Не, разбира се, че не. Просто така му хрумна. Беше смахнат. Психопат. Казах му да млъкне и да върви по дяволите. Отървах се от него! — Отново беше в онова купе. Готвеше се да слезе на перона. Чу как се затръшна масивната врата на влака. „Отървах се“, така си помисли тогава!
— Не си му казал да го извърши.
— Не. Той не каза, че има такива намерения.
— Защо не му удариш едно чисто? Защо не седнеш? — Стаята престана да се клати от бавния стържещ глас на Маркман. Гласът му наподобяваше грозна, здраво вкопана в сухата пръст скала.
Гай не искаше да сяда, не искаше и да пие. Без да иска, беше пил онова уиски в купето на Бруно. Това беше краят и не искаше да бъде като началото. Само от учтивост допря устни до чашата, в която си бе налял уиски с вода. Когато се обърна, Оуен си наливаше от бутилката и продължи да си налива, сякаш за да му покаже, че не се бе опитал да го прави скришно от него.
— Та значи — провлече Оуен, — ако оня е бил откачен, както казваш… Накрая така решиха и в съда, нали, че сигурно е бил луд?
— Да.
— Така де, мога да разбера какво ти е било след това, разбира се, но ако само сте говорили, както казваш, не ми е ясно защо трябва чак толкова да се обвиняваш.
Гай го гледаше втренчено, невярващо. Нима всичко това не го засяга по-дълбоко? Навярно не разбираше докрай.
— Но нали ти казвам…
— Кога научи истината? — Кафявите очи се бяха замъглили.
— Около три месеца след станалото. Но нали ти казвам, ако не бях се разприказвал, Мириам щеше да е жива сега. — Загледа го как отново долепи устни към чашата. Сякаш усещаше вкуса на противната комбинация от кока-кола и уиски, която се изливаше в голямата уста на Оуен. Какво щеше да направи Оуен? Внезапно да скочи, да запрати чашата на земята и да го удуши, както Бруно бе удушил Мириам? Не можеше да си представи, че Оуен ще продължи да седи така, ала секундите се точеха, а Оуен не помръдваше. — Трябваше да ти го кажа, нали разбираш — упорствуваше Гай. — Смятах, че може би ти си единственият човек, който съм наранил, единственият, който е страдал. Носила е дете от теб. Ти щеше да се ожениш за нея. Обичаше я. Именно ти…
— Не я обичах, по дяволите! — Оуен го погледна. Изразът на лицето му изобщо не се измени.
Гай се опули насреща му. Не я е обичал, не я е обичал! Мисълта му се заклатушка назад, мъчеше се да сложи в порядък всички предишни доводи, които се бяха оказали неверни.
— Не си я обичал? — промълви той.
— Не. Поне не така, както ти се струва на теб. Разбира се, не исках да умре… е да, бих направил всичко, за да не се случи, бях доста доволен обаче, че не се наложи да се оженя за нея. Това с женитбата беше нейна идея. Затова беше и детето. Тези работи не стават по вина на мъжа, мен ако питаш. Не е ли така? — Оуен го гледаше с пиянска настойчивост, голямата му уста бе здраво стисната, несиметрично изтеглена; както тогава, на свидетелската скамейка, изчакваше Гай да каже нещо, да прецени отношението му към Мириам.
Гай се извърна леко раздразнен. Не можеше да сложи в порядък доводите. Не можеше да открие и зрънце смисъл, само ирония. Нямаше смисъл, а само ирония в това да стои тук в момента, нямаше смисъл, а само ирония в това да се поти и болезнено да се самоизмъчва в тази хотелска стая заради някакъв непознат човек, комуто бе безразлично.
— Ти как смяташ? — продължи Оуен и посегна към бутилката на масата до него.
Гай не би могъл да се насили да произнесе нито дума. Бе онемял от душещия го гняв. Издърпа вратовръзката си надолу и разтвори ризата си. Погледна към отворените прозорци да види дали има климатична инсталация.
Оуен вдигна рамене. Изглеждаше доста доволен с ризата си с разтворена яка и с незакопчаното си кожено яке. Гай бе обзет от абсолютно безразсъдно желание да натъпче нещо в гърлото му, да го пребие, да го смаже и най-вече да взриви самодоволството му.