Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Завиждаше на Бруно, умрял така внезапно; толкова безшумно, толкова жестоко, така млад. И без никакво усилие, както винаги без усилие бе постигал всичко. Гай потръпна. Седна вдървено в креслото — целият бе напрегнат и скован под тънката пижама както в онези първи утрини. А после както винаги тялото му конвулсивно се отпусна. Изправи се и се запъти към студиото, без сам да си дава сметка какво всъщност смята да прави. Погледна гладките четири-пет листа чертожна хартия върху работната маса — лежаха, както ги бе оставил, след като бе скицирал нещо за Боб. После седна и захвана да пише от горния ляв ъгъл косо по листа — отначало бавно, после все по-припряно. Писа за Мириам и за влака, за телефонните разговори, за Бруно в Меткалф, за писмата, за пистолета и за начина, по който се бе освободил от него, за петъчната нощ. Описа и най-малката подробност, която според него би могла да допринесе да се проумее същността на Бруно, сякаш Бруно бе все още жив. Изписа плътно четири големи листа. Сгъна ги, пъхна ги в един голям плик и го запечата. Дълго съзерцава плика с някакво радостно облекчение, учуден от факта, че вече съществува отделно от него. Неведнъж беше писал пламенни самопризнания, ала с мисълта, че никой никога нямаше да се добере до тях — затова в действителност те никога не се бяха отделяли от него. Написаното сега бе за Ан. Ан щеше да се докосне до плика. Щеше да държи листовете в ръце, щеше да разчита думите една по една.

Възпалените му очи го боляха и той положи длани отгоре им. Дългото писане го бе изтощило, почти му се доспа. Мислите му се понесоха без опорна точка и хората, за които бе писал — Бруно, Мириам, Оуен Маркман, Самюъл Бруно, Артър Джерард, мисис Макаусланд, Ан, — хората и имената затанцуваха на ръба на съзнанието му. Мириам. Странно, че сега повече отвсякога си я представяше като личност. Беше се помъчил да я опише пред Ан, да я оцени. Беше се насилил да я оцени пред себе си. Помисли си, че нямаше кой знае каква стойност като личност, ако я оценяваше Ан или който и да било друг. Ала тя беше човешко същество. И Самюъл Бруно не представляваше кой знае какво — безмилостен, алчен печалбар, омразен баща, нелюбим съпруг. Кой го бе обичал истински? Кой бе изпитал истинска болка от смъртта на Мириам или на Самюъл Бруно? Дали имаше такъв човек — може би семейството на Мириам? Спомни си брат й, докато даваше показания по време на следствието, очичките, в които не се четеше нищо друго освен злонамерена, жестока ненавист, никаква скръб. И майка й — с нейната отмъстителност и злобен дух, равнодушна върху кого ще стоварят вината — важното бе да има виновен, — непоклатима, недокосната от скръбта. Дори и да искаше, имаше ли някакъв смисъл да отиде при тях и да им предостави обект за тяхната ненавист? Биха ли се чувствували по-добре, ако отидеше? А той самият?