Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Замисли се — дали Оуен наистина смяташе така, или беше пиян? Сигурно така смяташе. Вече нямаше причина да лъже. В този момент си спомни, че и той мислеше така, когато заподозря Бруно, преди Бруно да почне да го преследва. Така ли мислеха повечето хора? И в такъв случай кой беше обществото?
Гай се обърна с гръб към Оуен. Беше съвсем наясно кой беше обществото. Ала осъзна, че когато ставаше въпрос за него самия, обществото, което имаше предвид, бе законът, неумолимите правила. Обществото бяха хора като Оуен, хора като него, хора като… да кажем, Брилхарт в Палм Бийч. Брилхарт би ли го издал? Не. Не можеше да си представи Брилхарт да го издаде. Всеки би оставил това на някой друг, другият би го оставил на трети и никой не би го извършил. Дали го бе грижа за обществените норми? Не го ли беше държала обвързан с Мириам една от тези норми? А убитият бе човек — следователно именно хората имаха значение, нали? Ако хората — от Оуен до Брилхарт — не ги бе грижа дотам, че да го предадат, трябваше ли той да продължава да се безпокои? Защо тази сутрин си бе въобразил, че иска да се предаде на полицията? Що за мазохизъм бе това? Нямаше да се предаде. Какво конкретно тежеше на съвестта му сега? Кое човешко същество би го издало?
— Освен някой доносник. Някой доносник би ме издал вероятно.
— Точно така — съгласи се Оуен. — Гаден, гнусен доносник. — Изсмя се гръмко, с облекчение.
Гай навъсено бе вперил поглед в пространството. Търсеше твърда почва под краката си, за да поеме към нещо, което сякаш му бе просветнало в далечината. Първо, законът не беше обществото. Обществото бяха хора като него и Оуен, и Брилхарт, които нямаха правото да отнемат живота на друг член на обществото. А пък законът постъпваше точно така.
— А пък се смята, че законът е най-малкото изразител на волята на обществото. Дори и това не е. Или навярно е, но на колективната воля — добави той, увъртайки както винаги, преди да е стигнал до същественото, усложнявайки нещата до крайна степен в стремежа си да ги изясни.
— Хммм? — промърмори Оуен. Беше облегнал глава на стола, косата на челото му бе разрошена, а очите полупритворени.
— Не, тълпата може да линчува един убиец, ала законът е тъкмо за да взема мерки това да не се случва.
— Никога не съм одобрявал линчуването — каза Оуен. — Не е вярно! Създава лоша репутация на Юга… излишно.
— Искам да кажа, че ако обществото няма правото да отнема човешки живот, то и законът няма. Като се има предвид, че законът е сбор от правила, предавани от поколение на поколение, според мен никой не може да се намесва, нито едно човешко същество не може да го досяга… Ала в последна сметка законът е създаден за човешки същества. Говоря за хора като теб и мен. И по-точно за хора като мен. Сега имам предвид само себе си. Ала това е просто логика. Знаеш ли какво, Оуен? Когато става въпрос за хора, невинаги всичко върви според логиката. Когато градиш къща, всичко е наред, материалът няма да те подведе, обаче… — Доводите му отидоха на вятъра. Непреодолима преграда му попречи да продължи просто защото не бе в състояние да разсъждава повече. Беше говорил високо и отчетливо, ала бе убеден, че Оуен не го бе чул, дори и да се напъваше да слуша. И въпреки това преди пет минути Оуен бе напълно безразличен относно вината му. — А какво всъщност са съдебните заседатели? — замислено продължи Гай.
— Какви съдебни заседатели?
— Дали са дванайсет човешки същества или сбор от закони? Ето един интересен въпрос. Предполагам, че този въпрос е интересен открай време. — Наля си остатъка от бутилката в чашата и я пресуши. — Май не ти е интересно, а, Оуен? Какво ти е интересно?
Оуен остана безмълвен и неподвижен.
— Нищо не те интересува, нали? — Хвърли поглед към големите му, вяло отпуснати върху килима протрити кафяви обувки с извърнати навътре носове, понеже се опираха на токовете. Внезапно му се стори, че непробиваемата им, отпусната и безсрамна тъпота въплъщава цялата човешка тъпота. Чувството моментално се превърна в отдавнашната му непримиримост към пасивната тъпота на онези, които пречеха на работата му, и преди да разбере как и защо, злобно ритна Оуен отстрани по обувката. Ала Оуен не се помръдна. Гай изведнъж си спомни за работата си. Да, щеше здраво да се залови за работа. Ще мисли след това, след това ще премисли, ала сега трябваше да се залови за работа.
Погледна часовника си. Дванадесет и четвърт. Не искаше да спи тук. Дали би могъл да вземе самолет още тази нощ? Сигурно да. Или влак. Разтърси Оуен.
— Оуен, събуди се, Оуен!
Оуен избъбри някакъв въпрос.
— По-добре ще спиш у дома.
Оуен се изправи и ясно изрече: